Щом има международна тревога, рано или късно ще се появи опасност от вътрешна паника. Въпросът е кога ще избухне и кое е по-добре: да се чака, когато масата от клиенти се зарази от стадното чувство- на несигурност и започне вкупом да тегли влогове /повторение на случая с Нордърн Рокс/; или своевременно да се извърши независима и прецизна проверка на движението на паричните потоци в банковите трезори, дела на лошите кредити и да се оповестят данните за всяка банка поотделно. Ако законът не разрешава, да бъде променен, така че актът на проверката да стане легитимен.
Такива стъпки, присъщи на всяка държава, прилагаща кризисен мениджмънт, не бяха предприети нито през 2008-2009 г.; нито през първите 10 месеца от мандата на новото правителство. Вместо това, авторите на критични анализи на рисковете, непрозрачността и измамите в банковия сектор/вкл. пишещият тези редове/ бяха заклеймени като некомпетентни и популисти.
Така парадоксът придоби ново измерение: не банкерите и държавния банков надзор, а независими експерти и кредитополучатели, издигнали глас в защита на правата на информираност, равнопоставеност, реципрочност и т.н., бяха посочени за потенциално виновни за евентуална дестабилизация на банковата система.
Нищо ново под слънцето. Който разполага с власт и ресурси, той раздава емблемите и присъдите. Само че често именно само-блокиралата се властова машина – политическа и финансова - влиза сама в капана. Така се получи със закона за потребителските кредити.
Пробивът отвътре: изненадата „Христов” и банковите лобисти
Един от законите, които бяха качени на скоростния лобистки конвейр в Народното събрание, е този за потребителските кредити. Докато се усетят кредитополучателите, той беше опакован и пуснат в употреба като пазарен регулатор. В закона бешее вкарана клауза, която разрешава на банките сами /едностранно, зад гърба на клиентите и надзора!/ да изработват и налагат методологията за определяне на лихвените проценти по кредитите.
Учудващо е, че дори и специализираните медии, разполагащи с подготвени финансови журналисти, реагираха със закъснение на лобисткия маньовър. Любопитно е, че смятаните за жълти /въпреки че са впечатляващо многотиражни/ издания като „Шоу”, новинарската агенция „Блиц” и други реагираха по-бързо на новината, предлагайки сериозни коментари на замислената игра с парите на гражданите, фирмите, държавата и ЕС/. Нямам фактологично обяснение защо и президентът не се възползва от правото на отлагателно вето, за да възпре законотворците по кредитната материя, както стори това с казуса за ГМО!
Факт е, че битката за елементарна законност и банков морал този път се води от експерти и самоорганизиращи се граждани-кредитополучатели. По стечение на обстоятелствата, водещ алтернативен говорител по темата стана вътрешен човек на системата – влиятелният финансов експерт с продължителен стаж в Световната банка Любомир Христов.
Посочвам този факт не за да персонифицирам сблъсъка на мнения и позиции, а за да обърна вниманието на четящата аудитория върху поредица от взаимно свързани събития.
Да си продукт на една професионална/бизнес система и да се разграничиш от нейна позиция/текущ интерес, не е често срещана постъпка. Инакомислещите ги заклеймяват; автономно действащите ги отлъчват. Първото вече е факт, доколкото многократно и публично Любомир Христов беше наречен популист /залепиха му и други идеологизирани епитети, които не заслужават вниманието на интелигентните читатели/.
Популизмът обаче, за сведение на авторите на нелепото обвинение, бива „бял” и „черен”. Първият проповядва добри ценности, норми и стандарти; този популизъм се поощрява в обществото/така е от Аристотел до наши дни/. Втората порода /черните популисти/, която е наводнила българската политика, манипулира и насъсква народа срещу своите врагове и конкуренти за щяло и нещяло, стига от това да извлече партийно-корпоративни или други частно-групови дивиденти.
Препрочитайки всичко, казано и написано от спорещите страни, стигам до извода, че няма как да отнесем топ-финансиста Христов към втората кохорта; докато неговите опоненти открай време си падат по словесните манипулации. А и е практически невъзможно един единствен човек да буни хиляди кредитополучатели да си търсят правата. Те го правят сами вече втора година, т.е. налице е процес на спонтанно и вълнообразно нарастващо гражданско недоволство, сходен с този в САЩ и Европа.
Който има сетива, не може да не е доловил потенциала в гнева на ощетените граждани. Техните протести, индивидуални искове, лични и семейни драми се зародиха още при първите сигнали за нелегитимен банков натиск /започнал още през 2008 г., т.е. дълго преди да се прокарат злополучните поправки в закона за потребителските кредити/. Което може би не е случайно – вероятно законописците са реагирали по нечия поръчка на вълнообразно засилващото се брожение, за да защитят с обратна сила нелегитимните и егоистични решения на банките кредитори.
Нека да се обърнем към тезите и аргументите в спора за банковите договори.
Банково-политическото лоби твърди, че действа според пазарната логика: законът давал свобода на избор на гражданите - да вземат или не вземат потребителски кредит, или да се откажат от предложения договор в 14 дневен срок.
Само че елементарно пазарно правило е: винаги да има равнопоставеност при договарянето! Което предполага клиентите да могат да се обърнат към независим и надежден източник за оценка на условията по кредита.
Вместо да гарантира такава опция, законът даде право на всяка банка, по свое усмотрение, да изработва методология за определяне и промяна на лихвите по кредита. Клиентът казват, можел да бъде информиран от медии /!/, или да се консултира със специалисти , преди да вземе решение дали да сложи подписа си под договора. Но така го пращат, образно казано, за зелен хайвер, защото у нас няма нито специализирани медии, нито автономни специалисти по кредитиране, които да предлагат финансови консултации, достъпни и лоялни към гражданите кредитополучатели.
Така стигаме до втората спорна теза: кому и защо не е изгодно предложението на Любомир Христов за референтен лихвен процент /още повече, че механизмът за това вече е уреден в друг закон/? А и добрите банкови практики дават достатъчно аргументи в подкрепа на този вариант. Само че депутатското лоби не се интересува от доказаните европейски практики, а от текущите финансови ползи за своите банкови партньори.
Не е трудно да се досетим, че политическите услуги, особено поръчковите законови поправки, струват пари. Вероятно такава е причината за твърдата позиция на лобистката група при отстояването на „предимствата” на новата законодателна уредба на потребителските кредити. Независимо,че и за лаиците е ясно, че тя не само осигурява едностранни преимущества на банковите институции, а отваря вратите за директни измами на лековерни или икономически неподготвени кандидати за кредити.
Третата дискутирана теза е за съотношението между морала и закона. Някои ще възразят, че такова нещо като морални ценности и норми не съществува в джунглата на финансовите операции. Само че кризата променя поведението и на спекулативните играчи, и на техните жертви: инвеститори и спестители. При това промените са най - радикални в англосаксонската зона, смятана за лидер в бизнес прагматизма и преследването на печалбата.
Защо на най-влиятелните политици в САШ и ЕС е позволено да се застъпва за почтеност при правенето на бизнес, а в България това да се смята за овехтяло мислене и с лека ръка да се заклеймява идеологически? Защо новоизлюпени пазарни фундаменталисти, наводнили през последното десетилетие българския парламент, финансовите структури, банковия сектор, бизнес корпорациите и медиите, са си присвоили ролята на безалтернативни наставници по икономика на цялата нация?
Моят отговор е: поради слабостта на гражданското общество, грижливо култивирана през 20-те години на прехода! Моят оптимизъм, че гражданското общество започва да се събужда и активизира, се подхранва от зачестилите случаи на групови протести, на спонтанни и координирани индивидуални и колективни искове срещу банки, допуснали да превърнат един уважаван занаят в поприще на финансови трикове, хазартни изпълнения или преднамерени измами./ Слава Богу, че има представители на гилдията, които държат на нейното професионално достойнство и правят бизнес „както обикновено” – върху основата на взаимно доверие и партньорска равнопоставеност/.
Има и още един аспект на връзката закон-морал, който излезе на преден план в дебата за начина на определяне на кредитните лихви. Легитимна ли е всяка поправка в закона и имат ли право гражданите потребители да оспорват промените, нанасящи преки вреди върху техните интереси?
Ако отговорът е: всеки закон, щом е приет, е справедлив и трябва да се спазва, не да се оспорва, това лишава подвластните от правото да участват в законодателните инициативи. Какъвто именно е случаят с поправките „Димитров-Мавродиев” в закона за потребителските кредити. Когато потърпевшите са лишени от инициатива и инструменти за промяна, се стига и до още по-драстични ситуации - на користен лобизъм, както се получи при закона за ГМО, или при наглед дребния инцидент за контрола върху автобусните превози...
Вдигне ли се обаче шум от ощетени /или застрашени/ граждани, както и от набрали кураж медии и журналисти, властта реагира позитивно. Както се получи тези дни, когато внезапно не други, а националистите поискаха парламентът да се произнесе в полза на практиката за таван на лихвените проценти. Което на свой ред постави социалистите в обсурдната позиция да са против!
Няма съмнение, че никнещите като гъби структури на гражданите-кредитополучатели са директно предизвикателство към държавата и банковия ред. С кого ще е тя в сблъсъка на интереси – с некоректните банки /повечето чуждестранни/ или със своите граждани?
Банковата дилема и държавата
Всяка държава има достатъчно лостове, за да принуди икономическите агенти да работят според правилата. Силните държави отвъд океана и в ЕС показаха варианти на намеса, която защитава интересите на отделния гражданин и на данъкоплатците като цяло, без да слага бариери пред здравия бизнес. Кой е предполагал например, че само за две години в САЩ /обетованата земя на свободния пазар/ ще се приемат закони за защита на интересите на потребителите и за финансова регулация, каквито светът на капитализма не познава от времето на президента Рузвелт! Кой е допускал, че лидерите на ЕС тези дни ще обсъждат проект за налагане на данък върху банковата дейност, предназначен за създаване на антикризисен фонд, контролиран от националните правителства!
Очевидно уроците от кризата тласкат държавите към по-активна/ дозирана намеса в сектори и институции, смятани доскоро за суверенни/ закрити територии на предприемаческата класа. Засилването на регулациите в случая има превантивно значение /да предпази банките от нови рискове и фалити, разчитащи и в бъдеще на спасителни финансови инжекции с пари на данъкоплатците/; то е и социален акт – на справедливост / рисковите играчи на капиталовите пазари и мажоритарните банкови собственици, а не потърпевшите – данъкоплатци, вложители и инвеститори- са тези, които трябва да инкасират загубите/.
Големите европейски държави като и Германия и Франция разполагат не само със властови/законов ресурс, но и със стратегическото предимство да работят с опитен и гъвкав банков капитал. Отгоре на всичко- национален по произход, манталитет и отговорност.
В България банковият капитал е тотално контролиран от чуждестранни банкови играчи. При това техният произход в повечето случаи е от страни, които днес са затънали в дълговото тресавище. Би трябвало да се вслушаме в посланието, което изпрати президентът на ЕБРР/когото цитирах по-горе/. Преведено на ясен български език то звучи така: да не дава Господ да си зависим от институции и държави, които са по-закъсали от теб! В България това бедствие е надвиснало от години, но едва сега усещаме горчивите плодове на една неразумна политика на преотстъпване на контрола върху националния банков сектор на чужди държави и то главно от втория /неразвит и ниско конкурентен/ ешалон на еврозоната.
Дилемата на българската държава /на всяко поредно правителство, решено да прилага кризисен мениджмънт/, е възможно най-сложната:
- от една страна, създаването на нови механизми за държавен надзор върху банковите политики / с оглед спазването на добрите пазарни практики и предотвратяване на евентуална дестабилизация/ , е задача с неотложен характер;
-
- от друга страна, всяка промяна в законите за уредба на банковата дейност може да се третира от чуждите собственици като посегателство срещу техните интереси и нарушавана на правилата на пазарната игра /и да предизвика оттегляне/. Да се пристъпи автономно към реорганизиране на банковия сектор би било прекалено рисковано-не само за политическата съдба на управляващите, но и за бизнес средата като цяло.
Изход има и той се налага /мотивира и улеснява/ от развитието на европейската финансова ситуация от началото на 2010 г. България е на ход /тук и сега/, ако не иска да бъде отново пасивен наблюдател и потърпевши от прекроената паневропейска банкова система.
Тези дни политическите и финансовите центрове в ЕСсе надпреварват в лансирането на варианти за радикална банкова реформа. Воля за такова решение не липсва нито сред десните, нито сред левите политически среди:
- Достатъчно е да се проследят реакциите на водещи политици и финансови експерти по широко коментираната идея за банков данък и антикризисен банков фонд / лансирана от ЕК и поддържана най-активно от Германия; което е знак, че ще се случи!/.
- Както съобщава Уолстрийт Джърнъл /27 Май, 2010/, обсъждани са и други предложения – за създаване на т.нар. мостови банки, които да поемат временно активите и пасивите на фалиращите банки.
- още един радикален вариант е включен в иновационния обмен на мнения: ресурсите от анти -кризисния банков фонд да могат да се ползват от правителствата по тяхно усмотрение /предложението е на новия финансов министър в консервативно-либералното правителство на Англия Джордж Озбърн!/.
При моите срещи в Брюксел и Берлин не чух нито един авторитетен глас в защита на предкризисното банково статукво! Има натиск за връщане назад, но към традиционната банкова почтеност, изградена върху взаимното доверие между банкер и клиент.
Тези нагласи и приготовления би трябвало да вдъхнат кураж на българското правителство, за да отмени без притеснение наложеното табу върху националния дебат относно не-националния / като собственост и приоритети/ банков сектор.Не е ли точно сега моментът правителството да се обърне към идеята за създаване на българска конкурентна банка с клонове в регионите, която да бъде инструмент на неговата инвестиционна политика и за стимулиране на перспективния бизнес! Изкупуването на дялове от чуждестранните банки, опериращи у нас, също е възможен вариант, въпреки че днес ликвидната криза ни е притиснала отвсякъде.
Не реагират ли българите в защита на своите финонсово –инвестиционни интереси, ще ни наложат модел на действие отвън. А той , както показа кратката история от членството в ЕС, не винаги се кланя на интересите на малките държави.
Проф. Кръстьо Петков
