Последни публикации

Страници: 1 [2] 3 4 ... 10
11
Национална академия "Кулинарен историк" / Most people dying eggs for 3 minutes in Sofia.
« Последна публикация от admin - 09 Юли, 2013, 10:49:03 »
Easter Guines Record in Sofia, Bulgaria
12
„Юнашкият тиган“  се роди от една идея, която стана наша кауза. Идеята  за съхранение на традициите и историческата кухня. За съпреживяването при приготвяне на храна, за приятелското хортуване около огъня. За спомена от детските години, за лютеницата, пушека и  бабините вкусове.

Обиколихме България, готвихме в Копривщица, Трън, Жеравна, Разград, Благоевград, Сопот. Събитията  на които бяхме гости, бяха посетени от хора  запленени от традициите, историята и фолклора.
Академия „Кулинарен историк“ обяви своята идея за създаване на „Юнашки тиган“ по време на тържествата по случай 3- март в Копривщица през 2011 година. В продължение на година с помощта на историци, професионалисти и специалисти в производството на съдове за хранително-вкусовата промишленост, започнахме проучване и техническото изработване на „Юнашки тиган“. 

Автентичните съдове са били от мед и бакър, което беше и нашето желание за изработка. Но след редица професионални консултации и необходимостта от практическото ползване на съда за готвене, технолози от хранително вкусовата промишленост ни препоръчаха да бъде направен от специална стомана.
За огромен съд от мед и бакър, в който ще се готвят хиляди порции храна, е твърде опасно да не можем да контролираме окисляването на материала. Също така би било недопустимо от наша страна да не бъдем изрядни и от хигиенна и от законова основа, при всички необходими сертификати изискващи се от съответните органи. Така нашата реплика беше изработена от специална стомана, с размери на „Юнашки тиган“ – диаметър 150 сантиметра, дълбочина 20 сантиметра и тежаща 78 килограма. Дървената дръжка е уникална изработка от майстор занаятчия и е с размери 210 см.

„Юнашки тиган“ е реплика на старинните тигани от Старопланинските и Средногорските мандри. В такива тигани се е подгрявало млякото.  Всички технически данни за изработката му са направени от специалисти в хранително – вкусовата промиленост и защитени с всички разрешителни за готвене.  Днес „Юнашки тиган“ е като нов, една година по-късно. След 12500 приготвени в него вкусни порции, той все още блести.
Така извървяхме пътя от идеята до изработката на огромния тиган, който да е наш помощник в популяризирането на исторически гозби от Академия“Кулинарен историк“.

Първата гозба в „Юнашки тиган“ пукна заедно с пушките от Копривщица. Началото беше поставено.  На 29 април, 2012 година  в 7.00 сутринта запалихме за първи път огъня на Националната академия „Кулинарен историк“. Заедно с шеф Пеньо Иванов,   съосновател на А. Р. И. З. – 7 се изправихме пред предизвикателството да приготвим храна в един съд, който в оригинален вид е използван от мандраджиите в Стара планина и Средна гора. Събуждахме една легенда. Легендата за старите овчари, семейните мандри и сладките приказки около огъня.

Първият български най-голям тиган -  “ Юнашки тиган“ е и рекордьор в Гинес рекордите. С регистрацията си на 1 – ви май 2012 година, за най-голям тиган  реплика. В момента Академия „Кулинарен историк“ очаква потвърждението за създаване на нова  категория рекорди “ Съдове реплика от 17 – 18 -ти век“ в Рекордите на Гинес.
На 4 май, в София, в Южния парк в „Юнашкия тиган“ ще сварим 2500 яйца на жив огън. Ще атакуваме рекорда на Гинес за най- много хора, боядисващи великденски яйца за 3 минути. Участието е безплатно. Вземете децата и доброто си настроения и елате заедно да боядисваме яйца, както са го правили от векове по нашите земи.
http://www.sobstvenik.com/?p=4728
13
„Балканска книга на рекордите “ „Balkan Book of Records „ / Balkan Book of Records
« Последна публикация от admin - 16 Април, 2013, 13:39:19 »
Фондация “НАЦИОНАЛЕН ТРЪСТ ЗА СЪХРАНЕНИЕ НА КУЛТУРНО ИСТОРИЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО БЪЛГАРИЯ” обявява създаването на нова програма.
„Балканска книга на рекордите ©“  “Balkan Book of Records ©“

След успеха на начинанието ни Национална академия „Кулинарен историк“, дойде времето да покажем и най-интересните, най-старите, най-малките, най-големите и най-балканските истории, събития, начинания и културни, кулинарни и исторически постижения на Балканите. По нашите земи са се случвали невероятни неща. За колко от тях знаем истината или времето. Най- старото злато, най-голямата битка, най-малката гайда, най-стария град.

Всичко това ще съберем на едно място. Подкрепено с документи за историята и доказателства за съвремието. Регламента за вписване в “Балканска книга на рекордите ©“  “Balkan Book of Records ©“ е готов. Вписването в базата данни и изданието е безплатно.
За информация и предложения: national.trust.bg@gmail.com
14
В Юнашки тиган ще се сварят хиляди яйца за българския Гинес рекорд

От близо година един огромен тиган шета из родината. Около него се въртят доброволци и приготвят стари гозби по събори и фестивали.До днес в огромния тиган са приготвени 12500 порции по бабини рецепти. На 04 май Юнашкият тиган ще смени предназначението си.

В него представители на Академия „Кулинарен историк“ще сварят на жив огън 2500 яйца, за да счупят рекорда на Гинес за най-много боядисани великденски яйца за три минути. В начинанието ще може да участва всеки, който иска да стане част от българския рекорд.
Събитието се организира от фондация „Национален тръст за съхранение на културно историческото наследство България“
Рано сутринта, на Велика Събота, яйцата ще бъдат сложени в Юнашкия тиган и ще бъдат сварени на огромен огън. Около обяд, всеки желаещ ще получи сварено яйце и допълнителни прибори, за да се подготви за официалната церемония по поставянето на рекорда.

 В боядисването на великденските яйца за поставянето на Българския Гинес Рекорд, ще се включат 2013 участника , 150 човека помощен персонал и организация, 200 човека от читалища и фолклорни състави, 80 човека представители на занаятчийски задруги и производители.
Всички действия ще бъдат наблюдавани от нотариус и специално създадена комисия. Рекордьорите ще получат сертификат за участието си. От ранна сутрин на специално изградената сцена, ще се представят читалища и фолклорни състави. С началото на събитието ще отвори врати „Великденски базар“ на който ще се представят традиционни български храни, напитки и занаяти. Всички гости на събитието ще могат да опитат 3000 порции от „Чорбаджийски кебап по гергьовски“ приготвен в Юнашкия тиган.. Ще завършим с Великденско хоро.

Събитието цели да популяризира съхранената традиция на православието по нашите земи.
Българските традиции са част от нашето ежедневие. Помним ги, пазим ги, радваме се на съхраненото. Боядисването на яйца е част от нашите спомени. Шарените яйца, изцапаните пръсти, бурканчетата и чашките са връзка с нещо което лека по лека губим. Бабите вече нямат време да разказват приказки.
Няма да гоним великденски зайчета, няма да събираме яйца по поляните. Ще ги боядисваме, както се е правило от векове по тези земи.

Събитието не е подкрепено от европрограми или проекти.
Ще бъдем благодарни за всяка подкрепа от българския бизнес.

За контакти:
Тел. 0885632035 Ангел Ангелов
mail: national.trust.bg@gmail.com
Фондация „НТСКИН България“
За събитието ще бъде създаден специален рекламен филм и сувенири за спомен, където спонсорите ще бъдат отбелязани.
При изготвянето на документацията за признаване на опита за кандидатстване, която ще бъде изпратена в централата на Guinness World Records .

С предложението ни за сътрудничество Ви предоставяме възможност да рекламирате бизнеса си и представите продуктите си по един уникален начин.
Фондация „НТСКИН България“през 2012г. с програмата Национална академия „Кулинарен историк“беше организатор и участник на събития в Копривщица, Трън, Жеравна, София, Разград, Благоевград, Сопот. Приготвихме 12500 порции стари български гозби в Най-големия български тиган „Юнашкия тиган“ . Събитията бяха посетени от над 65000 човека.

Независимо от решението Ви за участие в програмата, бихме искали да поканим, Вас и вашето семейство, да споделите с нас емоцията и предизвикателството на „България – част от Гинес рекордите“
Ако желаете да дарите сума в подкрепа на събитието популяризиращо родните традиции, банковата сметка за дарения е
“НАЦИОНАЛЕН ТРЪСТ ЗА СЪХРАНЕНИЕ НА КУЛТУРНО ИСТОРИЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО БЪЛГАРИЯ”
 Банкова сметка BG16BUIN95611000364422
БЦ „Опълченска“ Алианц Банк България АД
15
С Юнашки тиган родолюбецът прославя кулинарните ни традиции.
Един неуморен българин кръстосва държавата нашир и надлъж с огромен Юнашки тиган, в който бърка кебап по стари рецепти, а после го раздава на гладниците по събори и фестивали. Мечтата му е да вижда около себе си много хора, щастливи в съвремието си, но и здраво стъпили на традициите. Идеята за мнозина звучи екстравагантно, особено като се има предвид, че човекът е с амбиции всяка година да сръчква Гинес с нов български рекорд.

Представяме ви Ангел Ангелов – голям на ръст нашенец с още по-големи идеи. Неизменна част от визитката му е характеристиката, че е копривщенски зет. Вземайки си жена от китния подбалкански градец, той сякаш прихваща и от неспокойния дух на жителите му – наследници на славни герои. И Ангел си поставя задачата именно да съхрани безценната ни родова и национална памет.

Като председател на „Национален тръст за съхранение на културно-историческото наследство България“ Ангел Ангелов развива смайваща с мащабите си дейност, в която бихме открили дори възрожденски плам. Показва ми две от книгите, които издава със съмишлениците си. „Копривщица в сърцето“ е с автор Вельо Дебелянов, роднина на Димчо Дебелянов.
Оказва се, че именно прочутият архитект е „виновник за превръщането на Копривщица в град музей. Той е създател и на една от най-известните жилищни кооперации в София на Орлов мост, която носи името „Асеновец“. Другата книга – „Обсебен“, е на първия носител на литературната награда „Димчо Дебелянов“ – учителя от Френската гимназия Георги Н. Киров. „Уникален човек. Такива стихове и есета за поета няма да намерите в нито един учебник“, хвали го Ангелов.
За съжаление повече от 50 книги не сме продали, обикновено ги подаряваме, уточнява Ангел. Той е особено горд от диска със стихове на Дебелянов, който продуцират. Те са прочетени от Стефан Сърчаджиев-Съра, негов кум. Оказва се, че за записа Стефан се е консултирал със самия Сава Хашъмов, известен като най-добрия четец на Дебелянов.
Хашъмов отглежда Стефан като свое дете след смъртта на баща му, режисьора проф. Стефан Николов Сърчаджиев. „Аз исках да го направим със Савата и Стефан – стария и младия, но Хашъмов не се чувстваше добре“, разказва Ангелов. Школата на майстора и намесата му обаче безспорно си личат.

Каквото и да си говорим за идеите на Ангелов, най-популярна си остава инициативата му „Кулинарен историк“, в рамките на която се правят възстановки на стари рецепти за приготвяне на храна. Въоръжен с Юнашкия тиган – реплика на стар мандраджийски съд от 17-18 век с диаметър 1,50 м.
Ангел и съмишлениците му обикалят фестивали и събори и бъркат юнашки манджи за юнашки гърла. За по-малко от година тиганът навъртява огромен километраж – посрещат го в Копривщица, Трън, Разград, Жеравна, Благоевград и Сопот. И в момента не спират да ги канят – стига да се намери спонсор и тръгваме, казва Ангел. Повече от година му отнема направата на Юнашкия тиган, който кандидатства за Гинес като най-голямата реплика на традиционен български съд.

Свързва се с представители на най-различни фирми, които като разберат какво се иска от тях, започват да гледат странно. „Сигурно са ме помислили за луд“, казва си Ангелов, но в крайна сметка го изработват в Пловдив. Материалът е специална неръждавейка, която отговаря на изискванията на ХЕИ. Иначе оригиналът бил от мед и трябвало да се калайдисва. Това обаче притеснило готвачите, защото цялото им начинание щяло да рухне след алергична реакция на някого от гладниците.
Ангел Ангелов издава основната рецепта, по която готвят навсякъде из страната – кебап. В зависимост от традициите на населеното място обаче основата от месо, лук и моркови се видоизменя. Ангелов е категоричен, че никога няма да забрави първата си изява пред публика в Копривщица. Тогава обявили, че ще готвят яхния от свински късчета с попски лукчета. За целта Ангелов закупил над 120 кг балучка – „Стана страшно – няма белене. Имаше момент, когато щяха да ме линчуват“, казва той, уточнявайки, че съпругата му също му се вързала на акъла и готви редом с него.

Тогава му хрумва да се обърне за помощ към копривщенските баби. Събира ги, връчва им по една кофа с лук и им поръчва да обелят балучката до другата сутрин. „Казах им: каквото изчистите, изчистите, останалото боднете в градината, че поне да не го хвърляме“. В крайна сметка бабите свършили работата, а гозбата станала да си оближеш пръстите. Проблемът бил, че като чули, че ще има уникална гозба, се изсипали 15 000 души, а те сготвили 700 порции. „Стана малко като с гръмването на първата пушка на Априлското въстание, имаше възрожденска атмосфера, но втори път няма да се хвана на такава въдица“, казва Ангелов. На 1 май тази година ще сготвим 3000 порции, за да има за повече хора.
Всички ненахранени гладници мигом се втурнали по кръчмите, а ресторантьорите чак до Клисура благославяли нашия човек.
 
В Сопот ги очаквала друга изненада. За „Трифон Зарезан“ общината финасирала гостуването им в рамките на събора „Вино и любов“. Солидно подгрели поогладнелите мераклии се втурнали към юнашкия тиган, в който се бъркал „Старопланински кебап по сопотски“. Той включвал 150 кг прясна свинска плешка, лук, чушки, праз и моркови. Ангел добавил и килограм мас, собствено производство. „Бутнаха масите, все едно ще атакуват банка“, спомня си готвачът, който сериозно се поуплашил, че първите редици ще паднат право в Юнашкото огнище.

Наложило се да вземе микрофона и да успокои хората, че храна има за всички. Именно в Сопот за пръв път той лансира и новата си идея за Юнашка скара. На нея всеки можел да сложи каквото си е донесъл сам от хладилника – 550 кебапчета можело да събере. Някои си носели и личните скари от дома. Ангел особено много бил впечатлен от модел с джанта, а върху нея решетка от хладилник.
„Беше страхотно. Даже и да е намръщен, човек няма как да не се усмихне при гледката на гигантския димящ тиган, а около него пълно с хора, които бъркат“, откровен е Ангелов, според когото този тип готвене зарежда храната със страхотна емоция.
В Разград ги подлагат на друг изпит. Трябвало да приготвят „Капански кебап“. А капанците, затворен етнос с дълбоки корени и уникални традиции, които живеят в този район, били особени чешити. Оказало се, че кебапът им не става без чушки от туршия.

Притеснен, Ангелов трябвало да импровизира и цяла нощ мариновал чушки в лимонов сок.
Въпреки че за кратко време натрупа опит и известност, Ангел Ангелов няма никакво намерение да спира дотук.

 На 4 май (Велика събота) той кани всички софиянци на събитието „България – част от Гинес рекордите“, за да се включат в опита за подобряване на рекорда на Гинес по брой боядисани яйца за 3 минути. За да прославят родната православна традиция, той и хората му ще сварят 2500 яйца в Юнашкия тиган, а след това ще ги раздадат на мераклиите заедно с чашка и боя.
Мястото е голямата поляна на Южния парк. На 6, 7 и 8 септември пък в Копривщица Ангелов кани всички на фестивала „Златна българска гайда“ на вкусна трапеза под звуците на гайда. „Ще съберем гайдари от цяла България и ще бъде щура веселба“, обещава той.
АГЛИКА ГЕОРГИЕВА
http://novinar.bg
16
Читалня / Как се прави пърленка
« Последна публикация от admin - 14 Април, 2013, 00:21:02 »
 
Независимо колко вредно е да се ядат тестени продукти, българската кулинарна традиция повелява на масата ни винаги да присъства хляб. Той може да бъде приготвен по най-разнообразни начини. Могат да се направят мънички питки, голяма пита, пърленки. Всеки, който е прекарал някакво време на село, си спомня онзи хляб, който имаше страхотна хрупкава коричка и много мека среда.

Обикновено повечето от нас се прибираха не с целия хляб, защото топъл беше още по-вкусен и изкушението беше твърде голямо. В наши дни вече можем да си купим хлебопекарна, където да си приготвяме различни видове хляб – бял, черен, със някакви семена, сусам, подправки, дори зеленчуков. Той доста наподобява т.нар. селски хляб.

Но и едни други питки от тесто стават много вкусни и ни връщат в едно по-различно време. В заведенията са доста нашумели. Става дума за пърленките. Можете да си поръчате обикновена, с кашкавал, с чесън и т.н – най-разнообразни.

Пърленката представлява нещо като палачинка от тесто, която се пече. Става като хляб с тази разлика че е по-хрупкава и много наподобява питка за джоб. За да си приготвите пърленка у дома, не са ви необходими кой знае какви продукти. Ние ще ви предложим да си направите чеснова пърленка с риган. Ако предпочитате – просто сменяте заливката, тестото е универсално за всякакви пърленки.


Първата тънкост при приготвянето е свързана с броя яйца – може да добавите 1 яйце, както е в повечето рецепти, но спокойно можете да си направите хлебчетата и без него. Да видим сега кои са необходимите продукти, каква е технологията и къде е майсторлъка в направата им:

Пърленки

Необходими продукти: 1 бр яйце, 400 мл кисело мляко, ½ кубче мая, 500 г брашно, 1 с.л сол, 1 ч.л захар, 4 с.л олио, 100 мл вода, щипка сода за хляб

Начин на приготвяне: Започваме с маята – хубаво е да бъде от маята на кубчета, от което ще ви трябва само половината. Ако използвате на прах – нужни са 20 г. замесвате тесто от продуктите, като най-важно е брашното да премине през ситото.

Освен това е добре да имате повече от половин килограм брашно – пропорциите на брашното, когато става дума за тесто не са винаги точни. Зависи от доста неща, например от големината на яйцето. Ако не разполагате с толкова мляко, може да сложите само 200 мл и останалото да допълните с вода.


Освен това всички продукти, които са извадени от хладилник трябва да постоят поне половин час на стайна температура. Започвате да ги приготвяте – първо сложете содата в млякото и добавете яйцето в голяма купа, разбийте. Постепенно слагате брашно. Маята трябва да шупне заедно със захарта, добавяте и нея, олиото, солта и водата. След това продължавате с брашното.

Получава се меко хубаво тесто – омесете го, за да не бъде „рошаво”. Оставяте го в купата в стая, където трябва да е топличко – завийте купата с кърпа. Стои така 30 – 40 минути. След това започвате да късате топки – с приблизителна големина като на топки за тенис и разпъвате с ръце, за да се получи лист от тестото. Големината всъщност няма никакво значение, можете да си ги направите колкото големи искате.

Ако искате, ползвайте точилка за разтягане на топките, но пърленката е точно това – голяма кора хляб в неправилна форма. Не особено идеалният й външен вид няма да има значение, след като я опитате.

Следва да я намажете със следната смес – 3 пресовани скилидки чесън, 2 с.л масло и риган. От тези продукти си правите сос и намазвате всяка пърленка преди да я изпечете. След това я слагате на оребрена скара, грил тиган или обикновен тиган, но без мазнина. Изпичат се бързо – скарата или тигана трябва да са загряти. Приготвят се за около 4 минути всяка.
17
Стари закони, царе, султани / Османските падишаси
« Последна публикация от admin - 13 Април, 2013, 23:47:43 »
За династиите на другите държави са написани многобройни пространни монографии. Обемното произведение на известния специалист по руска история Иван Забелин за Романови и Рюрикови, чийто исторически живот и битие са къси, а именно „Всекидневният живот на руските царе", „Всекидневният живот на руските царици" и „Всекидневният живот на руските царевичи" е показателен пример в това отношение.
Когато погледнем в архива на двореца „Топкапъ", ще видим, че в него се намират безбройни документи, някои от които са в състояние да ни разкажат много по-подробно любопитни неща от европейските дворци - например за 50-60 вида ястия, предлагащи се всекидневно на падишаха. Но да оставим голямото разнообразие. Дори сравнението на най-скромните от тях например с френската дворцова кухня от епохата на Луи XIV може да стане тема за развлекателна монография. Всекидневните дворцови разходи, йерархията в двореца и всекидневният живот на падишасите са фрагменти, намиращи място в летописите за тях. Отделно, текстовете на посланиците и пътешествениците за двореца и падишасите са също много интересни извори.
Какво представлява животът на османските султани? Кои са османските падишаси?
Те са членове на една стара династия. В ислямския свят толкова дълговечни династии има само две. Едната води началото си от Огуз хан или от Осман бей и баща му Гюндюз Алп (а напоследък се твърди, че Ертугрул Гази е Гюндюз Алп). Продължава и до днес. Ясно се знае седемвековният й живот. А другата се състои от родови династии на Кримското, Казанското, Астраханското ханство, които произтичат от Чингиз хан.
В първите 150 г. от политическия си живот османската държава приема за принцип оженването на принцовете за дъщерите на съседните владетели. Оженвайки се за дъщерята на бея на Гермиян, синът на Мурад I Баязид осигурява включването на населението на Кютахия към Османския бейлик като зестра. Повече от ясно е, че оженването на Орхан Гази за дъщерята на византийския император Кантакузин същевременно привнася в османската династия аристократичната византийска синя кръв - изключително важна стъпка пред християнския свят. Същото прави и династията Аккоюнлу, тъй като Узун Хасан встъпва в роднинство с Трапезундската империя на Комнините. С други думи, шах Исмаил едновременно е внук на шейх Хайдар и на Комнините. Като че ли последните принцове, които се оженват за дъщерите на кримския хан, са синовете на Баязид II. Селим I Грозни се оженва за Хафса, дъщерята на Менгли Гирай. Макар че историкът ни Чагатай Улучай изразява съмнение по този въпрос, обикновено се приема, че Хафса - майката на Сюлейман Законодателя, е дъщеря на кримския хан. По такъв начин можем да говорим за пресичане на османската и чингизханската династия.
Оттук нататък пък в османския дворец се забелязват не принцеси със синя кръв, а красиви и умни жени, като например смятаната за „баба" на цялата династия Хюррем. Или Роксолана - единствената тъмна особа, за която се говори, че е дъщеря на поп от Галиция. При все че Хюррем никога не става валиде1 султанка, присвоява й се това звание. С благотворителните си учреждения тя се споменава в Истанбул и Йерусалим. Хюррем проявява интерес към поезията и много добре използва езика. Особено кореспонденцията й със Сюлейман Законодателя е изпълнена със страници, които ще преминат в литературната ни история, но у кого остана желание да предаде това на подрастващите?
На второ място сред „бабите" в династията е жената на Ибрахим I - Хатидже Турхан. Не може да не споменем и жената на Ахмед I, майка на Мурад IV и Ибрахим I и баба на Мехмед IV - намиращата се в двореца като „велика майка" Кьосем Махпейкер. Дори не знаем откъде произхожда тази известна и дълговечна господарка на османския харем. Майките на османските султани получават титлата султанка. Генеалогията на Хюррем и валиде султанките без съмнение не е така ясна и безспорна, както тази на самите султани.
От гледна точка на всекидневния живот османският падишах е подчинен на един много строг протокол. Сутрин, като напусне харема, дори е ясно и определено къде из двореца ще сяда. В XVII в. тези места са Реван кьошк, Багдад кьошк или Залата за аудиенции, или Библиотеката на Ахмед III (и тя е там), или други подобни места в Ендерун. Всекидневният протокол на падишаха е точно регламентиран - знае се, например, с кои аги от Ендерун ще се събира, дори в колко часа ще обядва, а обядът - поради ранната закуска - е в 11 часа. Знае се откъде и как ще се донесе храната. След Баязид II твърдо се използва порцеланова посуда. Всъщност това обяснява и богатата порцеланова колекция в двореца „Топкапъ". А как се опитва ястието, което се поднася? Първо то се опитва от готвачите, а после от чешнигирите2, за да се избегне отравяне и покушение. Разбира се, не бива да се допуска, че всяко от 60-те поднесени ястия се яде. Прекрасните ястия, които падишахът съзерцава, а само понякога ги опитва, вероятно след него по протокола се консумират от другите, и това си е стара ориенталска и турска традиция. Падишасите през нощта се оттеглят в харема. Как ще протече нощта в харема, с коя наложница и по какъв начин ще бъде с нея, е подчинено пак на протокола.
Всеки един от падишасите владее някакъв занаят и техника. Ние не знаем какъв занаят е владеел всеки един от тях, но всички те имат по някое занимание. Владетелят на света султан Сюлейман Великолепни (Законодателя) е много способен и изкусен ювелир. Поради това в някои случаи получаваните отвън, от Венеция или други градове, произведения, подбрани за този владетел с тънък усет за красивото, оформят много интересни колекции. Например едно такова произведение е получената от Венеция корона, за която проф. д-р Гюлру Неджибоглу написа монография.
Съществуват много интересни наклонности у падишасите - Мурад III е един от поетите с най-обемист диван (сборник от поеми). Тънкият усет на падишаха за тъканите показва, че в тази област, най-малкото в тезхиб3, той притежава вкус във висша степен.
Мурад IV е голям атлет. Великият военачалник на XVII в. носи тежък боздуган, стреля много точно с лък, но този исполин притежава и едно неочаквано умение - той е изкусен калиграф, пише много красиво. Владее и обича поезията и музиката.
Прочуто е ловджийството на Мехмед IV. Голяма част от времето си той прекарва в лов. Ловът става неразделна част от живота на османското висше съсловие, но повече от ясно е, че падишахът, за да може да бъде добър ловец, е и добър атлет.
Ахмед III е голям калиграф. Селим III е дотолкова голям композитор, че частично се занимава и с падишахлък. Махмуд II, който наследява от него престола, е и калиграф, притежаващ много оригинален стил, и добър музикант, макар и не в степента на чичо си.
Абдулхамид II пък е дотолкова изкусен дърводелец, че ако не бе падишах в Истанбул, щеше да стане милиардер - дизайнът му е без конкуренция. Днес това може да се види от шкафовете на Истанбулското мюфтийство, в които се пазят съдебните регистри, от няколко маси в дворците, от един шкаф за книги в Истанбулския университет и от отделението в „Йълдъз", което може да се смята за начало на градския музей.
А Абдулмеджид е не само модерен художник, но и алафранга-композитор. Новите му изкусни музикални композиции едва сега излизат наяве.
И Абдулазиз, известен на мнозина с пехливанлъка си и яденето на агнета и представящ ни се погрешно от историографията, е добър художник. А в музикалните си композиции в стил алатурка и алафранга е дотолкова добър, че да не оставя равнодушен слушателя.
Мурад V е много добър пианист, има музикални композиции и в същото време е художник.
Професията на Сейфеддин ефенди, един от принцовете на Абдулазиз, е още по-интересна - с едрото си тяло слиза и се качва скоростно по онези вити стълби на минарето и приготвя махйа4 през време на Рамазана. Владее дотолкова добре тази работа, че да остави име в тази сфера. Добър композитор е, все още продължава да се слуша с увлечение.
Османските падишаси, покрай тези свои способности, в скромния си дворец живеят като хора на този установен протокол, който едва в XIX в. частично се променя. Когато на един падишах му предстои обрязване, определено е къде ще стане това. За тази цел се използва стаята за обрязването в двореца или частта на свещените реликви, която е в съседство. Тази традиция продължава и след като се преминава в новия дворец. В случай на смърт падишахът или принцовете се умиват и се подготвят за погребение в стария дворец, в помещението Хърка-и саадет5. Погребалното шествие излиза оттам. Падишасите са принудени да посещават този дворец и вътрешната хазна докрая на империята се охранява в „Топкапъ". С други думи, всички скъпоценности, които днес виждаме там, са останали по местата си.
Главното тържество, когато падишасите влизат в досег с народа, е коронясването, познато като препасване на сабя. Тя се препасва в Еюб от светите шейхове на мевлевийската6 секта, към която династията принадлежи, и с това официално се смята, че властването им започва. Естествено, най-напред падишахът се покланя пред тленните останки на предходния владетел и едва след това възсяда златния трон, който се изкарва пред Баб-юс Сааде7. Още в този миг държавният апарат му изразява верноподаничеството си. С възгласи като „Отечеството и народът са на султан Ибрахим... или на султан Сюлейман" глашатаите навсякъде известяват народа. Това тържество и обичай никога не се променят. Дори последният падишах, а именно Мехмед VI Вахидеддин, възсяда златния трон пред Баб-юс Сааде и приема верноподаничеството. Единствените две изключения, възприемани като отклонения от традицията, са султан Мурад V (превратаджията Хюсеин Авни паша му изразява верноподаничество в генералния щаб) и султан Мехмед V Решад (комуто след събитието от 31 март 1325 /14 април 1909 представителите на „Единение и прогрес" набързо изразяват верноподаничество в Министерството на войната).
Селямлъкът представлява изпълнение на петъчната служба от султана в една от истанбулските джамии и аплодирането му, но не с ръкопляскане, а с възгласите „Падишахо, не бъди горд, има по-голям от теб - Аллах!" Официалността на селямлъка е много важна. В класическия период някои жалби на народа се слагали в стремето на коня на султана. Тези жалби рикабдар-ага8 ги събирал и им се обръщало внимание, те са сред най-богатите документи на османския архив. От торбите, които се слагали в стремето на султана, излизали много интересни жалби, написани не само на турски, а и на други езици.
Контактът на падишаха с великия везир се осъществявал с т.нар. писма телхис. Писмата, които великото везирство поднася в XIX в., са основните документи на нашия управленчески и политически живот.
Османските султани са с много различен характер. Баязид I много обича да чете. Султан Мехмед I е хитър и злопаметен владетел. Благодарение на това в Периода на междуцарствието9 побеждава братята си и възкресява османската държава. Мурад II се интересува много от източната литература, особено от политическите трактати. Най-големите преводи са направени по негово време. Мехмед II Завоевателя е владетел, който осветява епохата си, предизвиква у всички изумление и възхита. Независимо, че понякога знанията на този млад предводител по гръцки, италиански, персийски и арабски се преувеличават, от местните и чуждите рапорти много добре се разбира, че в действителност те са били стабилни и че по история също притежавал дълбоки познания.
Освен него и други султани владеят множество езици. Братът на Селим I Грозни - принц Ахмед - е начетен по политика и арабски до такава степен, че да напише политически трактат на арабски език. Самият Селим I владее много добре персийския език и поезия. Капацитетът на четене на Сюлейман Законодателя е изключително висок, а и от поезия е разбирал много.
Селим I Грозни бил много сприхав. Особено нетърпим бил към лъжата. Всъщност това някога е било основно правило. Когато се разбере, че един велик везир е излъгал господаря си, моментално му се отсичала главата. Лъжата се смятала за най-опасната привичка в държавния живот и сигурност и не можела да се прости на един държавен мъж - лъжливият политик винаги получавал наказанието си. В това отношение изключенията са много малко, на пръсти се броят тези, които се спасяват от казън.
Сред падишасите има и много общителни, но като че ли основната особеност на представителите на османската династия е съчетаването на различни способности и умения и криенето на това, което мислят за държавата. Дори такива избухливи султани като Селим I криели чувствата си. Би било добре да се спрем малко повече върху това.
Това е характерна особеност на османското семейство. В протежението на дългото им господство никой не помисля да смени османската династия. Тя притежава специфични за себе си черти във връзките си с народа. Османската династия излъчва дузина успешни предводители и в нея има много изкусни творци, заслужаващи преклонение. Няма спор, че за издигането на един народ и държава във висините на благополучието и властта са необходими и умения за приспособяването на тази държава към индустриалната епоха. Не на последно място - за разпадането на империята способстват и свойствените на династията слабости и недостатъци.
 
 
1Майката на управляващия султан
2Надзорник в кухните и трапезариите на дворците или големите богаташки къщи
3Позлатяване
4Светещи надписи между две минарета през Рамазана
5Плащът на Пророка, който се съхранява в едноименното помещение в двореца "Топкапъ"
6Мюсюлмански орден, създаден през ХІІІ в. от Джеляледдин Руми Мевляна
7"Вратата на щастието", през която се влиза в третия двор на двореца "Топкапъ"
8Важен служител при султана
9Междуособицата, настъпила в Османския бейлик след разгрома на Баязид Светкавицата от Тамерлан в битката при Анкара през 1402 г.
 
 
Илбер Ортайлъ
 
18
Стари закони, царе, султани / Кадийството е много важна институция
« Последна публикация от admin - 13 Април, 2013, 23:46:30 »
Кадийството е много важна институция и на Османската империя, и на всички ислямски страни. Думата кадия произхожда от арабски и означава съдия. Всеизвестно е, че това е една много своеобразна институция. Същевременно и не е, защото докато съществуват човешки общества и държава на този свят, ще има съдия. Интересното тук по-скоро е, че в средновековна Европа кадията управлява градовете.
 
Османският кадия може да бъде както съдия в съда, така и нотариус, инспектор на вакъфите в града и, естествено, управник на общината. С други думи, той проверява задължените да спазват сигурността в града забити1, субашии2, асесбашии3 и е техен началник. Мухтесибът (чиновникът, имащ задължението да проверява еснафа в чаршията), също е прикрепен към него и тук забелязваме съвместяването на няколко длъжности. Това е така и в другите империи. Префектът в стария Рим, номархът, наричан още епарх във Византия, и прикрепеният към него агораномос (осигуряващ реда в пазара), са точно като кадията и мухтесиба в ислямските държави.
 
За създаване на силно централизирано управление от Османската империя като последната Римска империя в Средиземноморието върху една много голяма територия, на първо място е нужно едно такова чиновничество. В центровете на санджаци из областите, в които Османската империя господства, и, както и името показва - в каазите, кадиите се назначават от Истанбул.
 
Началник на всички кадии в Анатолия и Румелия са казаскерите на Румелия и Анатолия. И като добавка към това, за Египет е открита една отделна йерархия. С други думи, османските кадии изпълняват длъжност във всяка от най-малките до най-големите каази върху три континента и всеки един от тях се назначава от Истанбул.
 
Кадията е член на османското съсловие на учените - той трябва да завърши медресе и да получи свидетелство за това. Завършилите медресе започват професиите си в три кариери. Първата е ифта, или консултантски мюфтия, втората е мюдеррийство - тоест професура, и третата е именно кадийство. Издигналите се в подобни професии почти във всички ислямски страни се ползват с особено уважение. Само че в османската система има известна разлика - всички кадии от гледна точка на протокола са приравнени един на друг по хоризонтала и по вертикала и за заемането на тази професия се изисква определено образование или издържане на съответен изпит. Важно е не колко години и в кои медресета сте учили, а полагането на изпитите, равняващи се на медресарско образование. През XV-XVI в. особено важно било да сте завършили медресетата във Фатих, наричани Сахн-ъ Семан, или в XVI в. да сте завършили големите медресета в Сюлеймание. Излизащите оттук като данишменд4, т.е. получилите от учителите си свидетелство, се явяват на изпит пред една смесена научна комисия, отговарят устно и писмено на въпросите, които им се задават, и накрая, ако успеят да се представят добре, смята се за уместно да им се даде степента истанбулски руус. Неполучилият тази степен, и 40 години да посещава медресета, не се удостоява с това уважение. Такива хора в империята не могат да заемат длъжности като мюдеррис, мюфтия, а практикуването на кадийство пък е направо невъзможно. Кадийствата имат своите степени. По същия начин в Анатолия, Румелия и Египет и мюдеррисът има степени. Започвали работа с 25 акчета5 надница. Ниските степени - в градчетата, а високите - в медресетата. Ако званието му позволява - повишава се, или ако е много начетен, се назначава на по-високо място.
 
Джевдет паша, една от известните правно-административни фигури в османската история, както всички знаем, твърде млад започва работа като кибар-ъ мюдеррис (което означава ординариус в онази епоха) в едно от най-високите учебни учреждения - медресетата на Сюлеймание. Поради успеха му, по едно време му се присвоява званието казаскер. Бидейки казаскер, напуснал съсловието на учените, като везир преминава в управленското съсловие. Кадия като него в една малка кааза в Анатолия и в Румелия започва работа с надница от 25 акчета. Какво означава това? Това означава, че той ще получи своята заплата от приходите, постъпващи в съда. Но е изключено да вземе за себе си целия приход на съда. След време, повишен в степен, той сменя мястото си, без да остава никъде повече от 1,5-2 г. Предполага се, че съдията би могъл да се сближи с местното население, а на останалия дълго време на едно място не му се оказва уважение. Съдията, както всички знаем, същевременно е управник на община, инспектор на вакъфите и паралелно с това съблюдава събирането на данъци. И още - ако има крепост там, където се намира, а такава обикновено имало, кадията проследявал дали крепостните войници са там и дали гарнизонът и диздарят6, който им е начело, изпълняват длъжността си. Любопитното тук е, че това проследявал именно кадията, а не санджакбеят, който е военният командир на областта, или бейлербеят.
 
За инспекцията на кадиите се назначавали други кадии. Което е по-важно, понякога кадиите от името на населението подавали молби до централното правителство. Това всъщност е един статут, определящ функциите на ръководството на общината и според шериата кадията е колкото държавен чиновник, толкова и представител на управляваното население. Това е много важна точка - в кадийския съд има единствено съдия (без прокурор и адвокати), което по-късно се променя.
 
Институцията на прокурора, както и адвокатството, се развиват през XIX в. Това са институции, които нямат място в традиционното ислямско право. Всъщност от гледна точка на онази епоха нямало и особена нужда от тях. Кадията в Османската империя прилагал не само шериатското право, а и традиционните закони, когато се налагало да бъдат коментирани в същите рамки. Като управляващо лице кадията носел голяма отговорност. От това произтичали понякога и много трагични последствия. Например по време на Багдадския поход Мурад IV заповядва обесването на кадията на Изник, задето не е почистил пътищата от снега. Това означавало, че кадията не е изпълнил административните си задължения. Иначе в Османската империя хората с този важен управленчески, но на първо място - съдийски статут, притежавали и своеобразен имунитет. Не ги убивали, нито пък ги принуждавали да упражняват политика. Дотолкова, че в публикувания от проф. д-р Халил Иналджък документ от 1595 г. падишахът заплашва някои длъжностни лица: „Ако не си изпълнявате задълженията, ще приложа строги наказания." Там има и такива нечувани преди и страшни заплахи като: „И кадиите могат да бъдат бити, а и убити." Разбира се, не се е случвало един кадия да бъде бит, но тук става дума за едно наказание отпреди исляма: „Не бъдете в никакъв случай спокойни за това, че не ви очаква кръвно наказание. В случай на незаконност от ваша страна, аз ще казня без да проливам кръвта ви."
 
И така, османският кадия е повишен в степен, отива някъде, връща се и отново чака в Истанбул, след което му се присъжда по-висока степен. Снемането от длъжност в този смисъл не е акт в резултат на някаква незаконност, извършена от кадията. Като чака, той най-накрая ще бъде назначен в някакъв по-голям санджак. Такива възрастни кадии, чакащи в Истанбул назначението си, се наричат тахтабашъ.
 
Ето ви един малък анекдот: Един кадия, завърнал се от Къркларели (с тогавашното му име - Кърккилйсе, в превод „40-те църкви"), по време на дългото си чакане подава молба да бъде назначен като кадия в Манастър (Битоля) и настоява. Казват му: „Това е много важен център на санджак, твоят опит не е достатъчен за там." Кадията възразява: „След като сме управлявали четиридесет църкви, един манастир ли няма да можем?"
 
Без съмнение в това отношение има строго съблюдаване на йерархия, образование, изпити в съдебното съсловие, додето някои незаконности в другите институции и случаи на рушвет напълно ги подкопават и затриват. До края на империята обаче кадийството си остава.
 
Тук искам да ви покажа един погребан в страниците на историята документ, разказващ за тази институция. В Юскюдар, в точката на пресичане на ул. „Харем искелеси" и бул. „Тъббийе", с други думи, в гробището Караджаахмед, между надгробните камъни, които с всеки изминат ден намаляват и се премахват, много интересен е изразът в надгробния надпис на един от високозваните кадии: „Huvel Baki", значи „Вечен е Той, Аллах". След като е бил кадия на Египет, пътувайки по суша към Дамаск, се разболял и починал. Покойният кадия е Султан Ахмедимамъзаде.
 
Имамите на султанските джамии са много начетени и получават по-високи заплати. Знаят се в Истанбул. Става дума за сина или внука на един такъв имамин. „За духа на покойния и опростения Ессейит Мустафа ефенди - Фатиха7! 1919 г." В последните години на империята Дамаск вече не е под османско владичество, но кадията е все още там.
 
Повишените в това високо звание хора в повечето случаи го наследяват от семейството - видно е, че изпълнявайки тази приемственост и длъжностите си, те се намират в четирите краища на тази огромна империя. Тук и там виждате такъв тип гробници и погледнете страните, от които идват: роденото в Румелия момче е погребано в Багдад или Трабзон. По същия начин ще видите надгробния камък на сина на някой от улемата в Трабзон или Истанбул някъде в Анатолия или Румелия.
 
Ролята на това съсловие, без съмнение, е премахната с еничарските събития от 1826-а. С ликвидирането на капъкулу и еничарството, кадийството е значително разтърсено.
 
С ликвидирането на еничарския корпус на първо място е разтърсена организацията по сигурността. Защото началниците по сигурността на градовете като асесбашии и субашии принадлежат към този корпус. Полицейските участъци са местата, където еничарите (а в такива места като Касъмпаша - корабостроителните левенти) осигуряват сигурността. В островите и в някои пристанища сигурността обезпечават пак те. Не само в Истанбул, навсякъде кадията като разпореждаща сила се опира на това съсловие. Тогава изведнъж длъжностите на кадиите намаляват. На първо място управлението на общината, финансовите длъжности, инспекциите са премахнати. След определено време, когато вакъфите се обединяват в отделно министерство, кадиите са отстранени и оттук. В крайна сметка са създадени съдилища в административен смисъл, а така също и наказателни съдилища, и съдийската длъжност на кадиите се свежда до процесите в т.нар. област на специалното право.
 
В този смисъл виждаме регресирането на това съсловие и отпадането на изискването за медресарско образование. Защото Танзиматът всъщност предпочита светското обучение и училище пред другите. Какво е направено? Незабавно османското правно-юридическо съсловие взима необходимите мерки. Създава се едно правно-юридическо училище - Медресет-юл нювваб, или Медресет-юл кудат наиб - т.нар. кадийско медресе, като трябва да се изтъкне и това, че в сравнение с основаното от Махмуд II правно-юридическо училище Мектеб-и Маариф-и Адлийе, програмата му е по-близка до западното право. Изучават се някои дялове на западното право, дори римско право, и за разлика от старата образователна система, тъкмо като в днешните юридически факултети и като в старата учебна програма на Политически науки в определени часове се провеждат определени уроци, фиксира се всеки урок в кой ден и час на седмицата ще се провежда, учениците и особено самите мюдерриси се подчиняват на определена дисциплина. Следователно това съсловие успява да задържи в ръцете си правно-юридическия живот на империята. Дотолкова, че когато с провъзгласяването на Републиката и приемането на Гражданския кодекс се преминава към римски правен порядък, се вижда, че важните съдии, дори някои членове на касацията, произхождат от старата правна система, тоест от кадийските медресета.
 
Няма съмнение, че създаването на едно централизирано управление става чрез определено обучение и възпитание на административно-гражданските съсловия. Задържането в определени основи на правната система на една голяма империя е постижение на последния период. Османската империя по време на шествековното си съществуване демонстрира и в тази област определени различия от ислямските държави в историята.
 
***************
 
В османската държава кадията и казаскерът са много важни. До появата на шейх-юл исляма в XVII в. в съсловието на учените и духовниците (а това започва в периода на Законодателя и става с усилията на Ебус-сууд ефенди) румелийските и анатолийските казаскери - началниците на кадиите - са важни и участват в Дивана. В Дивана шейх-юл ислямът не влиза.
 
За изкачването на върха се налага изграждането на сериозна кариера. В имперския ни живот са регистрирани много важни мюдерриски и кадийски семейства. Ето, Ебу-Исхакзаде, Карачелебизаде, Кьопрюлюзаде, Минкяризаде и още безброй много династии на улемата... Това е група, която и по отношение на начина си на живот, и с богатствата си, и по културата си е на челно място в тази държава, тя развива и предава османската култура.
 
Следователно трябва много добре да познаваме това съсловие. Особено сериозно трябва да се отнасяме към опазването на надгробните камъни на улемата и кадиите в големите гробища в Истанбул - като към исторически документи. И е жалко, че всеки ден изчезва по едно гробище на семейство от улемата...
 
1Офицер или управител, съчетаващ административни и стопански функции
2Пълномощник на феодал, комуто е предоставено управлението на тимара или зиамета; той събира данъците от раята и ги предава на спахията. Освен тимарски има и държавни субашии, които изпълняват полицейско-надзирателски функции в градовете през ХVІ-ХVІІІ в.
3Полицейски началник
4Лице, завършило медресе
5Османска сребърна монета, започва да се сече при Орхан /1324-1360/. С течение на времето теглото и пробата на среброто непрекъснато се влошават и през XVII-XVIII в. акчето става най-дребната монета в империята
6Комендант на крепост
7Заупокойна молитва

 
Илбер Ортайлъ
 
19
Стари закони, царе, султани / Що за понятие е това „османско семейство"?
« Последна публикация от admin - 13 Април, 2013, 23:45:27 »
Безспорно, можем да разнищваме тази проблематика и като „Семейството в османското общество", но има една причина, която ни възпира: става въпрос за една империя, в истинския смисъл последна сред традиционните, и повече от ясно е, че от изток на запад и от север на юг елементите, които я съставят, изповядват различни религии, говорят различни езици, но притежават и някои общи черти. Сред тях на първо място е семейството.
 
В тази империя заемат място от една страна Арабия (с други думи - клановете), а от друга - градовете на Балканите и по брега на Адриатика, и на първо място - една световна столица като Истанбул. Ясно е, че хората в толкова различни точки ще бъдат повлияни от много различни структури и ще демонстрират социално разнообразие. Но независимо от всичко това, в османското общество семейството показва еднообразие. Дотолкова, че представите на хората за семейството, отношенията в него от гледна точка на ролята, която то изиграва в живота на индивида където и да било - в крайдунавските паланки и градове, в басейна на Ефрат, край бреговете на Кавказ, ако пък щете - в пустинята Неджеф, няма да забележите много съществени различия. По-точно, като знаете някои правила и традиции, навсякъде ще получите референция за отправната си точка.
 
Когато кажем османско семейство, безспорно имаме предвид колкото мюсюлманите, спадащи към сунитството и други секти, толкова и християните и евреите. Защото тук семейството е основата на обществото и нека да го разнищим от две гледни точки: от аспекта на държавата и от този на социума. Какво установяваме? От гледна точка на държавата семейството е основната производствена единица и поради това единицата, която ще бъде обложена с данъци. През XIX в. то е и ахз-ъ аскер, с други думи - основната единица за набиране на войници. Това е административната единица, непосредствено свързваща държавата с поданиците й.
 
Бракът на поданиците мюсюлмани, се казва, ще се регистрира в съдебните регистри. Но ясно е, че не всеки прави, а и може да прави това. Важното е хората, в зависимост от своята религия, с едно малко тържество (и то не е условие, но е обичай) да обявят на общностите си, че са встъпили в брачен съюз. Оттук нататък тази двойка се признава за съпруг и съпруга и заедно с децата, които ще им се родят, и с възрастните от предишното поколение - ако ги има, образува едно семейство.
 
Тази човешка общност се подчинява на свои вътрешни правила. Османското семейство е патриархално. И държавата вписва бащата и синовете като данъкоплатци. Тази особеност на османското семейство е валидна както за мюсюлманите, така и за представителите на другите религии.
 
Османското семейство се създава с един религиозен обряд. Това е един вид регистрация. Много важно условие ли е религиозният брак? Да, като обичай е условие. При християните това е възможно с непременното вписване в църковния регистър. С други думи, сключва се религиозен брак и двойката става семейство. В случай на смърт подялбата на наследството се извършва пак по религиозните правила. Но в това отношение пред нас изникват много интересни изключения. Когато погледнем в съдебните регистри, виждаме, че понякога някои немюсюлмани също се обръщат към подялба на наследството по правилата на ислямското законодателство. Например в арменските семейства именно по този начин се разпределя наследството на починалия между децата и жената. Защо? Явно правилата и начинът на живот са много близки един до друг. С други думи, дъщерята се омъжва и й се дава зестра. От оставащите назад синове се иска да разпределят по равно нивата, двора, градината. Сходствата в начина на живот и споделянето на един и същи бит пренася в правните институции стандартизация при подялбата.
 
В османското общество най-важният елемент, структуриращ семейството, безспорно е жената. Съществуват някои изкривени теории за мястото и начина на живот на туркинята в империята. Те са плод частично от погрешността на източниците, от изопаченото им тълкуване, а така също и на предубедено отношение. Трябва да се изтъкне следното: в османското семейство жената е поставена на второ място. Това е така и за турчина мюсюлманин, и за арабина, и за гърка, и за арменеца. Несъмнено, не е правилно да се свежда под един знаменател начинът на живот в далечна Арабия с този в Босна, по бреговете на Дунав и Централна Анатолия.
 
На първо място не е много вярна легендата за живота „в кафез", защото в османското общество жената напуска пределите на дома. Тя се забелязва и в общественото пространство. Съществуват изключения, но жената излиза в чаршията, на пазара. На някои места, разбира се, се среща чувствителност по отношение излизането й на улицата. Но е много ясно, че истанбулченката и жените в малките населени места в империята излизат. Не само посещението на тюрбетата1 достига връхна степен, а и празнуването на възнесението на Дева Мария се възприема като задължение. В църквите вътре от крепостните стени в деня на Черната Мария ще видите, че християнките и мюсюлманките са заедно. Протичането на такива събития в османското общество отбелязва Соломон Швайгер в пътеписа си от XVI в. „Пътуване в града на султаните". Според него турчинът не е в състояние да се грижи за две жени. При развод детето, особено ако е дъщеря, се дава на майката и жените свободно се разхождат. Това са наблюденията на С. Швайгер - дори и за един фанатизиран немски протестант в османското общество жената е свободна.
 
За османското семейство се твърди, че е голямо. Това е социологическо предубеждение. Смята се, че за аграрното общество е характерно многолюдното семейство, а всъщност съвсем не е така. Особено към XIX в., когато в градове като Истанбул вече е преобладаващо малкото семейство, което се състои от майка, баща и деца.
 
Да не забравим следната особеност: независимо че в предходните векове се забелязва типът семейство-ядро, махалата изиграва най-важната роля. За османското семейство тя е главният елемент, основната платформа. Това си има своите причини. На първо място, което и да е семейство, когато се заселва в една махала, може да се установи там, получавайки поръчителството на другите съседи. Следователно съседите притежават правото да контролират това семейство, да го предупреждават при неприемливо поведение и да го изхвърлят от махалата. Тази процедура се прилага всякога. С други думи, спокойствието и хармонията в махалата са много важни. Дотолкова, че изпратеният от кралица Елизабет към края на XVI в. първи английски посланик Едуард Бартън бил изгонен от една от махалите в Топхане, тъй като си падал по увеселенията и организирал прекалено шумни пиянски вечери. Махленците се събрали, подали молба и го изхвърлили оттам. Тогава, преди Вестфалското съглашение, няма дипломатическа неприкосновеност, но все пак изхвърленият от махалата бил посланикът на една кралица. Същото нещо например се прилага и при чуждите търговци. С други думи, в начина на живот, в културата е възможно еднообразие, една хармония. В множество квартали в дървените си къщи хората не се карат на висок глас, защото махалата не трябва да се безпокои. Хората живеят в махалата, за да бъдат заедно с другите. Това е много важна особеност.
 
Второто и по-важно нещо е, че махалата е юридическо лице, обемащо в себе си семейството. Например данъкът аваръз2, който се събира в изключителни случаи, се налага не върху едно, а върху няколко семейства. С други думи, аваръз домакинството се състои от няколко такива и представлява една финансова единица. Следователно е много важно да се живее в махалата.
 
На трето място, махалата сама поема някои задължения като строителство на чешми, канали за отходни води, някои противопожарни мерки (впрочем, не може да се каже, че се изпълняват стриктно, въпреки че е желателно). Особено във времена, когато сигурността е нарушена, махленците сами си пазят махалата. Това е много важна особеност и, разбира се, макар и да няма закон, т.нар. обичай се оказва по-силен от него. В махалата заможни и бедни живеят заедно. Защото тя е единица, която се образува не в зависимост от икономическото състояние, а от религията, религиозната принадлежност и в нея, доколкото може, богатият закриля бедния.
 
Детето, или новият член на семейството, се ражда вътре в махалата. След раждането му съмахленците идват да честитят. Тези, които помагат на родилката, в случай че членовете в домакинството не достигат, са съмахленците. Детето израства, тръгва на училище - в училището на махалата. Дали ще бъде мюсюлманско махленско училище, или към църквата, или към синагогата, общността е тази, която първа ще предупреди, ако не го посещава. Успешният ученик ще бъде похвален.
 
Сватбата в една махала е дело на общността. Също така никой не остава непогребан. При заболяване пък никой не остава сам. Всеки има място, където да помага според силите си и откъдето да получи подкрепа. Следователно махалата „надниква" в живота на хората. Съобразяването с това „какво ще кажат в махалата?" е много сериозен социален фактор. Дотолкова, че в периода на Абдулхамид II (преди организирането на полицията на морала) виждаме как съмахленците порицават неудобните елементи в нея, особено тези, които живеят разгулно. Това са неща, останали от онази епоха, но продължаващи дори и днес. В наше време, от една страна с променения начин на живот в апартаментите, и от друга - с икономическото ни положение, ние разрушаваме институцията, наречена махала, премахваме я. Дори тези, които живеят в един и същ апартамент, не владеят т.нар. изкуство на съвместно съжителство, не го понасят.
 
Османското семейство претърпява и много важна еволюция. Всъщност семейство и еволюция на пръв поглед са коренно противоположни понятия, защото семейството е институция над историческите ни познания и постановки. То е най-действената, най-традиционната институция, но същевременно е налице и еволюция, която претърпява вътре в себе си. Османското семейство живее заедно с рода и съмахленците. Икономическата активност се проявява по такъв начин и е налице един вид подкрепа.
 
През XIX в. с появата на явленията голям град и емиграция тази система започва да се разпада, но би следвало да се изтъкне, че, както всички средноизточни общества, така и турското в сравнение с Европа все още е сред сравнително най-традиционните. В случаите на застой в развитието на обществено-икономическите институции, семейството изиграва основна роля. Затова разпадането на съвместния живот на три поколения в много семейства в съвременна Турция е негативен момент.
 
Със съжителството на три поколения на едно място, в общество, което изпада в кризи, малките ще се отглеждат добре, ще бъдат възпитани, а и в тази скъпотия на печката ще къкри една обща тенджера. За съжаление, с един несвойствен за нас житейски и световен възглед и ярко очертана поляризация унищожаваме и премахваме това разбиране сред членовете на семейството. Защото едно средно турско семейство от икономически аспект не е в състояние да създаде и понесе семейството-ядро. И това знаем всички.
 
В определен смисъл семейството в османското общество е истинското училище. Детето израства в него. Тази функция поема третото поколение и семейството в османското общество е преди всичко една институция. Когато погледнем в регистрите за поземления данък, се забелязва, че мъжките членове на семейството са основните данъкоплатци и им се предоставят т.нар. чифтери, сиреч земята, която може да се обработва с чифт волове. Заедно с рода, с близката роднинска група, семейството всъщност е и една производствена единица. Майсторите в чаршиите приемат като чираци близките си роднини, познатите си земляци. Следователно занаятите в старите общества не са място, където се събират случайни хора. Поради това, че близки хора се приемат за калфи и чираци, занаятчийските клонове се оформят в зависимост от етническия произход. Например арменците са златари, гърците - дърводелци, асирийците са каменоделци и обработват сребро.
 
Турците (нещо много интересно) са майстори стъклари и витражисти - този извод излиза от регистрите в Сюлеймание. Сетне, от гледна точка на храненето и кулинарната култура семейството е основният елемент в обществото. В него хората придобиват хранителни навици и много дълго време турската кухня, а и тази на другите народи в Османската империя, не излиза на пазара, с други думи, в гостилницата. Това и днес е така. Дали в Турция, независимо че в нея живеят около 70 хил. арменци, има някаква гостилница, или ресторант, където да опитаме истинската арменска кухня? Това все още е кухня, приготвяна главно в семейството. Може би това е най-голямата ни разлика от западноевропейските общества.
 
Освен това, семейството е мястото, където живее махленската култура, фолклорът. В османското общество, независимо от религията, всяка общност израства с приказки за страшилища, духове и те удивително си приличат. Но това не се дължи нито на книгите, нито на училището. Те се предават от големите на малките в семейството, от бабата на внуците. Накрая да не забравим и това, че по време на криза най-надеждният пристан е семейството.
 
Тази традиционна и превантивна институция на империята съществува и до ден-днешен. Безработицата не е приятно явление, но трябва да признаем, че ако тя не е придобила вида на безработицата в другите европейски общества, голяма роля изиграва семейната институция, предпазващата роля на семейството.
 
Османското семейство започва да се променя през Танзимата3. Не намеквам само за семейството-ядро. С постепенното навлизане на жената в живота - с получаването на образование и работата й като учителка, с постепенното й проникване в другите сфери на живота, икономическите роли в семейството започват да се сменят. Именно поради това, в семейството, сред поколенията, които не съжителстват съвместно, започва разделянето и разпадът и семейството става тема на законите, като например Закона за икономията - да не се правят разходи по сватбите, намаляване и забраняване на откупа и зестрата, за да се улеснят браковете. Продължават да се появяват нови правила. Сетне се създават учреждения по гражданско състояние. Направи се регистърът на членовете на семейството. То вече и юридически се превърна в основен елемент на обществото. Въпреки премахването по време на Първата световна война на Указа за семейното право, с приемането на Гражданския кодекс (1926) достига крайната си фаза възприемането на основите на римското право и дейността за хармонизирането на турското право със западното. Оттогава индивидът и семейството са основният елемент на този кодекс.
 
Разводът е сред най-важните юридически отговорности в това семейство. Съгласно ислямското право и прилагането му в Османската империя, за да се разведе една жена трябва да са налице форс-мажорни обстоятелства. Тези неща точно така са изведени и в днешния кодекс.
 
Например пиянството и отказът на съпруга да се откаже от него. „Ако пиянстваш, ще се разведем!" - съпругът е обещал, че няма да пиянства, но ако не удържи на думата си, жената придобива правото на развод. При гайбубет - съпруг с неизвестно местонахождение, също се стига до решение за развод. Разбира се, и неприемливите отклонения от нормите са причини за развод. В други случаи, когато жената се обръща с оплакване за неразбирателство и ако мъжът приеме това, тя се смята за разведена. С други думи, не е като да кажеш, че хората изобщо не се развеждат, но и жената разполага с това право. Както всички знаят, съгласно т.нар. исмет4, с правото да се развеждат разполагат принцесите и дъщерите на принцовете. Те могат да поискат развод от съпрузите си. Както във всички традиционни общества, във всеки случай разводът не се посреща добре. Да не си мислим, че след като законът и правото му дават това улеснение, мъжът просто така си е позволявал да се развежда. Това е много по-трудно от днес. Защото ще го запитат „Защо?". Това „Защо?" принуждава мъжете да бъдат внимателни. Дори в някои случаи те са принудени да продължат да живеят с нетърпими жени.
 
Детето е под опеката на родителите си. Ако ги няма, му се назначава попечител. Понякога самият съд поема тази отговорност. Да добавя, че и тогава има деца, изхвърлени на улицата. Те се дават срещу определено възнаграждение на някоя жена и тя се грижи и отглежда безпризорника. По такъв начин и в тези случаи се появява система за охрана, грижа.
 
Няма съмнение, че през XIX в. особено немюсюлманските общности доста разширяват сиропиталищата и благотворителните учреждения, които основават. Детето и семейството, без съмнение, са обект на някои вакъфи. Мюсюлманите и християните не се колебаят да създават с широка ръка необходимите в това отношение вакъфи, но да не забравяме, че това е едно живеещо скромно общество. Всичко е в границите на скромността. Струва ми се, че хилядите безпризорни улични деца в днешна Турция все още са повод за срам и ние продължаваме да бъдем общество, което не може да поеме отговорността си към тях.
 
През XIX в. възпитанието на семейството и развитието му, особено проблемът за възпитанието на жените и момичетата, се превръща във вътрешно правило, доктрина, мисия. Дотолкова, че хората възприемат като семейство мистър Браун и мисис Браун или мадам и мосю Дювал от английските и френски учебници по граматика. С други думи, семейството се състои от две деца, майка, баща и много-много възрастни дядо и баба, в него вечерно време се четат книги, бродират се бродерии в добре осветени и отоплени домове... В учебниците семейството се представя по такъв начин. Хората в Аксарай, в избите на стария Истанбул, където жените се събират в дървените къщи, а мъжете от скука се пренасят в махленските кафенета, започват да хранят една враждебност срещу своя семеен порядък. Именно тази „идеология" скоростно пренесе големия тип семейство, чиито три поколения живеят под един покрив, към семейството-ядро. И какво се получи? За съжаление, икономическото ни развитие не е много удобно за един такъв процес.
 
Трябва да се обръща сериозно внимание на османското семейство, на типа семейство, в което няколко поколения живеят заедно и се придава значение на роднинските и родовите отношения, семейство, съществуващо в рамките на махалата. Тази особеност е валидна за всички османци. Затова говорим за османско семейство и то има свои специфични форми на общуване и обръщение. Това се отразява и на улицата. В Турция, независимо към коя религия принадлежат, към възрастните се обръща с „леля", „чичо", „братко".
 
Забелязва се, че емигрирали от Османската империя хора пренасят тези обичаи дори в Америка. Това е един от най-важните елементи, понеже в махалата не можем да си представим съмахленците да не изградят близки отношения. Противоположният порядък е тема, по която се жалват особено произлезли от Османската империя и установили се в Европа и Америка хора, без значение към коя религия и език спадат.
 
Ние виждаме семейството като една традиционна институция. То не се влияе много и от политическите режими, продължава развитието си. Не може да не се каже, че икономическите процеси на последния век не довеждат до драматични катаклизми в него. Но ако хората продължават да се обръщат с умиление към миналото, трябва да се запитаме дали правим най-правилното по пътя, по който вървим. Социалното инженерство и семейството са два несъвместими елемента. Това се доказва и от произтичащите събития.
 
 
1Гробница, мавзолей
2Извънреден данък, въведен през ХV в.; той носи различни имена и се събира по време на война
3Реформи в Османската империя, въведени през 1839 г. с Гюлханския хатишериф, за да се приспособи феодалната държава към изискванията на европейския капиталистически пазар и да се предотврати разпаданито й
4Чистота, целомъдрие, непорочност
 
 
Илбер Ортайлъ
Страници: 1 [2] 3 4 ... 10