Теми - admin
16
Стари закони, царе, султани / Що за понятие е това „османско семейство"?
« -: 13 Април, 2013, 23:45:27 »
Безспорно, можем да разнищваме тази проблематика и като „Семейството в османското общество", но има една причина, която ни възпира: става въпрос за една империя, в истинския смисъл последна сред традиционните, и повече от ясно е, че от изток на запад и от север на юг елементите, които я съставят, изповядват различни религии, говорят различни езици, но притежават и някои общи черти. Сред тях на първо място е семейството.
В тази империя заемат място от една страна Арабия (с други думи - клановете), а от друга - градовете на Балканите и по брега на Адриатика, и на първо място - една световна столица като Истанбул. Ясно е, че хората в толкова различни точки ще бъдат повлияни от много различни структури и ще демонстрират социално разнообразие. Но независимо от всичко това, в османското общество семейството показва еднообразие. Дотолкова, че представите на хората за семейството, отношенията в него от гледна точка на ролята, която то изиграва в живота на индивида където и да било - в крайдунавските паланки и градове, в басейна на Ефрат, край бреговете на Кавказ, ако пък щете - в пустинята Неджеф, няма да забележите много съществени различия. По-точно, като знаете някои правила и традиции, навсякъде ще получите референция за отправната си точка.
Когато кажем османско семейство, безспорно имаме предвид колкото мюсюлманите, спадащи към сунитството и други секти, толкова и християните и евреите. Защото тук семейството е основата на обществото и нека да го разнищим от две гледни точки: от аспекта на държавата и от този на социума. Какво установяваме? От гледна точка на държавата семейството е основната производствена единица и поради това единицата, която ще бъде обложена с данъци. През XIX в. то е и ахз-ъ аскер, с други думи - основната единица за набиране на войници. Това е административната единица, непосредствено свързваща държавата с поданиците й.
Бракът на поданиците мюсюлмани, се казва, ще се регистрира в съдебните регистри. Но ясно е, че не всеки прави, а и може да прави това. Важното е хората, в зависимост от своята религия, с едно малко тържество (и то не е условие, но е обичай) да обявят на общностите си, че са встъпили в брачен съюз. Оттук нататък тази двойка се признава за съпруг и съпруга и заедно с децата, които ще им се родят, и с възрастните от предишното поколение - ако ги има, образува едно семейство.
Тази човешка общност се подчинява на свои вътрешни правила. Османското семейство е патриархално. И държавата вписва бащата и синовете като данъкоплатци. Тази особеност на османското семейство е валидна както за мюсюлманите, така и за представителите на другите религии.
Османското семейство се създава с един религиозен обряд. Това е един вид регистрация. Много важно условие ли е религиозният брак? Да, като обичай е условие. При християните това е възможно с непременното вписване в църковния регистър. С други думи, сключва се религиозен брак и двойката става семейство. В случай на смърт подялбата на наследството се извършва пак по религиозните правила. Но в това отношение пред нас изникват много интересни изключения. Когато погледнем в съдебните регистри, виждаме, че понякога някои немюсюлмани също се обръщат към подялба на наследството по правилата на ислямското законодателство. Например в арменските семейства именно по този начин се разпределя наследството на починалия между децата и жената. Защо? Явно правилата и начинът на живот са много близки един до друг. С други думи, дъщерята се омъжва и й се дава зестра. От оставащите назад синове се иска да разпределят по равно нивата, двора, градината. Сходствата в начина на живот и споделянето на един и същи бит пренася в правните институции стандартизация при подялбата.
В османското общество най-важният елемент, структуриращ семейството, безспорно е жената. Съществуват някои изкривени теории за мястото и начина на живот на туркинята в империята. Те са плод частично от погрешността на източниците, от изопаченото им тълкуване, а така също и на предубедено отношение. Трябва да се изтъкне следното: в османското семейство жената е поставена на второ място. Това е така и за турчина мюсюлманин, и за арабина, и за гърка, и за арменеца. Несъмнено, не е правилно да се свежда под един знаменател начинът на живот в далечна Арабия с този в Босна, по бреговете на Дунав и Централна Анатолия.
На първо място не е много вярна легендата за живота „в кафез", защото в османското общество жената напуска пределите на дома. Тя се забелязва и в общественото пространство. Съществуват изключения, но жената излиза в чаршията, на пазара. На някои места, разбира се, се среща чувствителност по отношение излизането й на улицата. Но е много ясно, че истанбулченката и жените в малките населени места в империята излизат. Не само посещението на тюрбетата1 достига връхна степен, а и празнуването на възнесението на Дева Мария се възприема като задължение. В църквите вътре от крепостните стени в деня на Черната Мария ще видите, че християнките и мюсюлманките са заедно. Протичането на такива събития в османското общество отбелязва Соломон Швайгер в пътеписа си от XVI в. „Пътуване в града на султаните". Според него турчинът не е в състояние да се грижи за две жени. При развод детето, особено ако е дъщеря, се дава на майката и жените свободно се разхождат. Това са наблюденията на С. Швайгер - дори и за един фанатизиран немски протестант в османското общество жената е свободна.
За османското семейство се твърди, че е голямо. Това е социологическо предубеждение. Смята се, че за аграрното общество е характерно многолюдното семейство, а всъщност съвсем не е така. Особено към XIX в., когато в градове като Истанбул вече е преобладаващо малкото семейство, което се състои от майка, баща и деца.
Да не забравим следната особеност: независимо че в предходните векове се забелязва типът семейство-ядро, махалата изиграва най-важната роля. За османското семейство тя е главният елемент, основната платформа. Това си има своите причини. На първо място, което и да е семейство, когато се заселва в една махала, може да се установи там, получавайки поръчителството на другите съседи. Следователно съседите притежават правото да контролират това семейство, да го предупреждават при неприемливо поведение и да го изхвърлят от махалата. Тази процедура се прилага всякога. С други думи, спокойствието и хармонията в махалата са много важни. Дотолкова, че изпратеният от кралица Елизабет към края на XVI в. първи английски посланик Едуард Бартън бил изгонен от една от махалите в Топхане, тъй като си падал по увеселенията и организирал прекалено шумни пиянски вечери. Махленците се събрали, подали молба и го изхвърлили оттам. Тогава, преди Вестфалското съглашение, няма дипломатическа неприкосновеност, но все пак изхвърленият от махалата бил посланикът на една кралица. Същото нещо например се прилага и при чуждите търговци. С други думи, в начина на живот, в културата е възможно еднообразие, една хармония. В множество квартали в дървените си къщи хората не се карат на висок глас, защото махалата не трябва да се безпокои. Хората живеят в махалата, за да бъдат заедно с другите. Това е много важна особеност.
Второто и по-важно нещо е, че махалата е юридическо лице, обемащо в себе си семейството. Например данъкът аваръз2, който се събира в изключителни случаи, се налага не върху едно, а върху няколко семейства. С други думи, аваръз домакинството се състои от няколко такива и представлява една финансова единица. Следователно е много важно да се живее в махалата.
На трето място, махалата сама поема някои задължения като строителство на чешми, канали за отходни води, някои противопожарни мерки (впрочем, не може да се каже, че се изпълняват стриктно, въпреки че е желателно). Особено във времена, когато сигурността е нарушена, махленците сами си пазят махалата. Това е много важна особеност и, разбира се, макар и да няма закон, т.нар. обичай се оказва по-силен от него. В махалата заможни и бедни живеят заедно. Защото тя е единица, която се образува не в зависимост от икономическото състояние, а от религията, религиозната принадлежност и в нея, доколкото може, богатият закриля бедния.
Детето, или новият член на семейството, се ражда вътре в махалата. След раждането му съмахленците идват да честитят. Тези, които помагат на родилката, в случай че членовете в домакинството не достигат, са съмахленците. Детето израства, тръгва на училище - в училището на махалата. Дали ще бъде мюсюлманско махленско училище, или към църквата, или към синагогата, общността е тази, която първа ще предупреди, ако не го посещава. Успешният ученик ще бъде похвален.
Сватбата в една махала е дело на общността. Също така никой не остава непогребан. При заболяване пък никой не остава сам. Всеки има място, където да помага според силите си и откъдето да получи подкрепа. Следователно махалата „надниква" в живота на хората. Съобразяването с това „какво ще кажат в махалата?" е много сериозен социален фактор. Дотолкова, че в периода на Абдулхамид II (преди организирането на полицията на морала) виждаме как съмахленците порицават неудобните елементи в нея, особено тези, които живеят разгулно. Това са неща, останали от онази епоха, но продължаващи дори и днес. В наше време, от една страна с променения начин на живот в апартаментите, и от друга - с икономическото ни положение, ние разрушаваме институцията, наречена махала, премахваме я. Дори тези, които живеят в един и същ апартамент, не владеят т.нар. изкуство на съвместно съжителство, не го понасят.
Османското семейство претърпява и много важна еволюция. Всъщност семейство и еволюция на пръв поглед са коренно противоположни понятия, защото семейството е институция над историческите ни познания и постановки. То е най-действената, най-традиционната институция, но същевременно е налице и еволюция, която претърпява вътре в себе си. Османското семейство живее заедно с рода и съмахленците. Икономическата активност се проявява по такъв начин и е налице един вид подкрепа.
През XIX в. с появата на явленията голям град и емиграция тази система започва да се разпада, но би следвало да се изтъкне, че, както всички средноизточни общества, така и турското в сравнение с Европа все още е сред сравнително най-традиционните. В случаите на застой в развитието на обществено-икономическите институции, семейството изиграва основна роля. Затова разпадането на съвместния живот на три поколения в много семейства в съвременна Турция е негативен момент.
Със съжителството на три поколения на едно място, в общество, което изпада в кризи, малките ще се отглеждат добре, ще бъдат възпитани, а и в тази скъпотия на печката ще къкри една обща тенджера. За съжаление, с един несвойствен за нас житейски и световен възглед и ярко очертана поляризация унищожаваме и премахваме това разбиране сред членовете на семейството. Защото едно средно турско семейство от икономически аспект не е в състояние да създаде и понесе семейството-ядро. И това знаем всички.
В определен смисъл семейството в османското общество е истинското училище. Детето израства в него. Тази функция поема третото поколение и семейството в османското общество е преди всичко една институция. Когато погледнем в регистрите за поземления данък, се забелязва, че мъжките членове на семейството са основните данъкоплатци и им се предоставят т.нар. чифтери, сиреч земята, която може да се обработва с чифт волове. Заедно с рода, с близката роднинска група, семейството всъщност е и една производствена единица. Майсторите в чаршиите приемат като чираци близките си роднини, познатите си земляци. Следователно занаятите в старите общества не са място, където се събират случайни хора. Поради това, че близки хора се приемат за калфи и чираци, занаятчийските клонове се оформят в зависимост от етническия произход. Например арменците са златари, гърците - дърводелци, асирийците са каменоделци и обработват сребро.
Турците (нещо много интересно) са майстори стъклари и витражисти - този извод излиза от регистрите в Сюлеймание. Сетне, от гледна точка на храненето и кулинарната култура семейството е основният елемент в обществото. В него хората придобиват хранителни навици и много дълго време турската кухня, а и тази на другите народи в Османската империя, не излиза на пазара, с други думи, в гостилницата. Това и днес е така. Дали в Турция, независимо че в нея живеят около 70 хил. арменци, има някаква гостилница, или ресторант, където да опитаме истинската арменска кухня? Това все още е кухня, приготвяна главно в семейството. Може би това е най-голямата ни разлика от западноевропейските общества.
Освен това, семейството е мястото, където живее махленската култура, фолклорът. В османското общество, независимо от религията, всяка общност израства с приказки за страшилища, духове и те удивително си приличат. Но това не се дължи нито на книгите, нито на училището. Те се предават от големите на малките в семейството, от бабата на внуците. Накрая да не забравим и това, че по време на криза най-надеждният пристан е семейството.
Тази традиционна и превантивна институция на империята съществува и до ден-днешен. Безработицата не е приятно явление, но трябва да признаем, че ако тя не е придобила вида на безработицата в другите европейски общества, голяма роля изиграва семейната институция, предпазващата роля на семейството.
Османското семейство започва да се променя през Танзимата3. Не намеквам само за семейството-ядро. С постепенното навлизане на жената в живота - с получаването на образование и работата й като учителка, с постепенното й проникване в другите сфери на живота, икономическите роли в семейството започват да се сменят. Именно поради това, в семейството, сред поколенията, които не съжителстват съвместно, започва разделянето и разпадът и семейството става тема на законите, като например Закона за икономията - да не се правят разходи по сватбите, намаляване и забраняване на откупа и зестрата, за да се улеснят браковете. Продължават да се появяват нови правила. Сетне се създават учреждения по гражданско състояние. Направи се регистърът на членовете на семейството. То вече и юридически се превърна в основен елемент на обществото. Въпреки премахването по време на Първата световна война на Указа за семейното право, с приемането на Гражданския кодекс (1926) достига крайната си фаза възприемането на основите на римското право и дейността за хармонизирането на турското право със западното. Оттогава индивидът и семейството са основният елемент на този кодекс.
Разводът е сред най-важните юридически отговорности в това семейство. Съгласно ислямското право и прилагането му в Османската империя, за да се разведе една жена трябва да са налице форс-мажорни обстоятелства. Тези неща точно така са изведени и в днешния кодекс.
Например пиянството и отказът на съпруга да се откаже от него. „Ако пиянстваш, ще се разведем!" - съпругът е обещал, че няма да пиянства, но ако не удържи на думата си, жената придобива правото на развод. При гайбубет - съпруг с неизвестно местонахождение, също се стига до решение за развод. Разбира се, и неприемливите отклонения от нормите са причини за развод. В други случаи, когато жената се обръща с оплакване за неразбирателство и ако мъжът приеме това, тя се смята за разведена. С други думи, не е като да кажеш, че хората изобщо не се развеждат, но и жената разполага с това право. Както всички знаят, съгласно т.нар. исмет4, с правото да се развеждат разполагат принцесите и дъщерите на принцовете. Те могат да поискат развод от съпрузите си. Както във всички традиционни общества, във всеки случай разводът не се посреща добре. Да не си мислим, че след като законът и правото му дават това улеснение, мъжът просто така си е позволявал да се развежда. Това е много по-трудно от днес. Защото ще го запитат „Защо?". Това „Защо?" принуждава мъжете да бъдат внимателни. Дори в някои случаи те са принудени да продължат да живеят с нетърпими жени.
Детето е под опеката на родителите си. Ако ги няма, му се назначава попечител. Понякога самият съд поема тази отговорност. Да добавя, че и тогава има деца, изхвърлени на улицата. Те се дават срещу определено възнаграждение на някоя жена и тя се грижи и отглежда безпризорника. По такъв начин и в тези случаи се появява система за охрана, грижа.
Няма съмнение, че през XIX в. особено немюсюлманските общности доста разширяват сиропиталищата и благотворителните учреждения, които основават. Детето и семейството, без съмнение, са обект на някои вакъфи. Мюсюлманите и християните не се колебаят да създават с широка ръка необходимите в това отношение вакъфи, но да не забравяме, че това е едно живеещо скромно общество. Всичко е в границите на скромността. Струва ми се, че хилядите безпризорни улични деца в днешна Турция все още са повод за срам и ние продължаваме да бъдем общество, което не може да поеме отговорността си към тях.
През XIX в. възпитанието на семейството и развитието му, особено проблемът за възпитанието на жените и момичетата, се превръща във вътрешно правило, доктрина, мисия. Дотолкова, че хората възприемат като семейство мистър Браун и мисис Браун или мадам и мосю Дювал от английските и френски учебници по граматика. С други думи, семейството се състои от две деца, майка, баща и много-много възрастни дядо и баба, в него вечерно време се четат книги, бродират се бродерии в добре осветени и отоплени домове... В учебниците семейството се представя по такъв начин. Хората в Аксарай, в избите на стария Истанбул, където жените се събират в дървените къщи, а мъжете от скука се пренасят в махленските кафенета, започват да хранят една враждебност срещу своя семеен порядък. Именно тази „идеология" скоростно пренесе големия тип семейство, чиито три поколения живеят под един покрив, към семейството-ядро. И какво се получи? За съжаление, икономическото ни развитие не е много удобно за един такъв процес.
Трябва да се обръща сериозно внимание на османското семейство, на типа семейство, в което няколко поколения живеят заедно и се придава значение на роднинските и родовите отношения, семейство, съществуващо в рамките на махалата. Тази особеност е валидна за всички османци. Затова говорим за османско семейство и то има свои специфични форми на общуване и обръщение. Това се отразява и на улицата. В Турция, независимо към коя религия принадлежат, към възрастните се обръща с „леля", „чичо", „братко".
Забелязва се, че емигрирали от Османската империя хора пренасят тези обичаи дори в Америка. Това е един от най-важните елементи, понеже в махалата не можем да си представим съмахленците да не изградят близки отношения. Противоположният порядък е тема, по която се жалват особено произлезли от Османската империя и установили се в Европа и Америка хора, без значение към коя религия и език спадат.
Ние виждаме семейството като една традиционна институция. То не се влияе много и от политическите режими, продължава развитието си. Не може да не се каже, че икономическите процеси на последния век не довеждат до драматични катаклизми в него. Но ако хората продължават да се обръщат с умиление към миналото, трябва да се запитаме дали правим най-правилното по пътя, по който вървим. Социалното инженерство и семейството са два несъвместими елемента. Това се доказва и от произтичащите събития.
1Гробница, мавзолей
2Извънреден данък, въведен през ХV в.; той носи различни имена и се събира по време на война
3Реформи в Османската империя, въведени през 1839 г. с Гюлханския хатишериф, за да се приспособи феодалната държава към изискванията на европейския капиталистически пазар и да се предотврати разпаданито й
4Чистота, целомъдрие, непорочност
Илбер Ортайлъ
В тази империя заемат място от една страна Арабия (с други думи - клановете), а от друга - градовете на Балканите и по брега на Адриатика, и на първо място - една световна столица като Истанбул. Ясно е, че хората в толкова различни точки ще бъдат повлияни от много различни структури и ще демонстрират социално разнообразие. Но независимо от всичко това, в османското общество семейството показва еднообразие. Дотолкова, че представите на хората за семейството, отношенията в него от гледна точка на ролята, която то изиграва в живота на индивида където и да било - в крайдунавските паланки и градове, в басейна на Ефрат, край бреговете на Кавказ, ако пък щете - в пустинята Неджеф, няма да забележите много съществени различия. По-точно, като знаете някои правила и традиции, навсякъде ще получите референция за отправната си точка.
Когато кажем османско семейство, безспорно имаме предвид колкото мюсюлманите, спадащи към сунитството и други секти, толкова и християните и евреите. Защото тук семейството е основата на обществото и нека да го разнищим от две гледни точки: от аспекта на държавата и от този на социума. Какво установяваме? От гледна точка на държавата семейството е основната производствена единица и поради това единицата, която ще бъде обложена с данъци. През XIX в. то е и ахз-ъ аскер, с други думи - основната единица за набиране на войници. Това е административната единица, непосредствено свързваща държавата с поданиците й.
Бракът на поданиците мюсюлмани, се казва, ще се регистрира в съдебните регистри. Но ясно е, че не всеки прави, а и може да прави това. Важното е хората, в зависимост от своята религия, с едно малко тържество (и то не е условие, но е обичай) да обявят на общностите си, че са встъпили в брачен съюз. Оттук нататък тази двойка се признава за съпруг и съпруга и заедно с децата, които ще им се родят, и с възрастните от предишното поколение - ако ги има, образува едно семейство.
Тази човешка общност се подчинява на свои вътрешни правила. Османското семейство е патриархално. И държавата вписва бащата и синовете като данъкоплатци. Тази особеност на османското семейство е валидна както за мюсюлманите, така и за представителите на другите религии.
Османското семейство се създава с един религиозен обряд. Това е един вид регистрация. Много важно условие ли е религиозният брак? Да, като обичай е условие. При християните това е възможно с непременното вписване в църковния регистър. С други думи, сключва се религиозен брак и двойката става семейство. В случай на смърт подялбата на наследството се извършва пак по религиозните правила. Но в това отношение пред нас изникват много интересни изключения. Когато погледнем в съдебните регистри, виждаме, че понякога някои немюсюлмани също се обръщат към подялба на наследството по правилата на ислямското законодателство. Например в арменските семейства именно по този начин се разпределя наследството на починалия между децата и жената. Защо? Явно правилата и начинът на живот са много близки един до друг. С други думи, дъщерята се омъжва и й се дава зестра. От оставащите назад синове се иска да разпределят по равно нивата, двора, градината. Сходствата в начина на живот и споделянето на един и същи бит пренася в правните институции стандартизация при подялбата.
В османското общество най-важният елемент, структуриращ семейството, безспорно е жената. Съществуват някои изкривени теории за мястото и начина на живот на туркинята в империята. Те са плод частично от погрешността на източниците, от изопаченото им тълкуване, а така също и на предубедено отношение. Трябва да се изтъкне следното: в османското семейство жената е поставена на второ място. Това е така и за турчина мюсюлманин, и за арабина, и за гърка, и за арменеца. Несъмнено, не е правилно да се свежда под един знаменател начинът на живот в далечна Арабия с този в Босна, по бреговете на Дунав и Централна Анатолия.
На първо място не е много вярна легендата за живота „в кафез", защото в османското общество жената напуска пределите на дома. Тя се забелязва и в общественото пространство. Съществуват изключения, но жената излиза в чаршията, на пазара. На някои места, разбира се, се среща чувствителност по отношение излизането й на улицата. Но е много ясно, че истанбулченката и жените в малките населени места в империята излизат. Не само посещението на тюрбетата1 достига връхна степен, а и празнуването на възнесението на Дева Мария се възприема като задължение. В църквите вътре от крепостните стени в деня на Черната Мария ще видите, че християнките и мюсюлманките са заедно. Протичането на такива събития в османското общество отбелязва Соломон Швайгер в пътеписа си от XVI в. „Пътуване в града на султаните". Според него турчинът не е в състояние да се грижи за две жени. При развод детето, особено ако е дъщеря, се дава на майката и жените свободно се разхождат. Това са наблюденията на С. Швайгер - дори и за един фанатизиран немски протестант в османското общество жената е свободна.
За османското семейство се твърди, че е голямо. Това е социологическо предубеждение. Смята се, че за аграрното общество е характерно многолюдното семейство, а всъщност съвсем не е така. Особено към XIX в., когато в градове като Истанбул вече е преобладаващо малкото семейство, което се състои от майка, баща и деца.
Да не забравим следната особеност: независимо че в предходните векове се забелязва типът семейство-ядро, махалата изиграва най-важната роля. За османското семейство тя е главният елемент, основната платформа. Това си има своите причини. На първо място, което и да е семейство, когато се заселва в една махала, може да се установи там, получавайки поръчителството на другите съседи. Следователно съседите притежават правото да контролират това семейство, да го предупреждават при неприемливо поведение и да го изхвърлят от махалата. Тази процедура се прилага всякога. С други думи, спокойствието и хармонията в махалата са много важни. Дотолкова, че изпратеният от кралица Елизабет към края на XVI в. първи английски посланик Едуард Бартън бил изгонен от една от махалите в Топхане, тъй като си падал по увеселенията и организирал прекалено шумни пиянски вечери. Махленците се събрали, подали молба и го изхвърлили оттам. Тогава, преди Вестфалското съглашение, няма дипломатическа неприкосновеност, но все пак изхвърленият от махалата бил посланикът на една кралица. Същото нещо например се прилага и при чуждите търговци. С други думи, в начина на живот, в културата е възможно еднообразие, една хармония. В множество квартали в дървените си къщи хората не се карат на висок глас, защото махалата не трябва да се безпокои. Хората живеят в махалата, за да бъдат заедно с другите. Това е много важна особеност.
Второто и по-важно нещо е, че махалата е юридическо лице, обемащо в себе си семейството. Например данъкът аваръз2, който се събира в изключителни случаи, се налага не върху едно, а върху няколко семейства. С други думи, аваръз домакинството се състои от няколко такива и представлява една финансова единица. Следователно е много важно да се живее в махалата.
На трето място, махалата сама поема някои задължения като строителство на чешми, канали за отходни води, някои противопожарни мерки (впрочем, не може да се каже, че се изпълняват стриктно, въпреки че е желателно). Особено във времена, когато сигурността е нарушена, махленците сами си пазят махалата. Това е много важна особеност и, разбира се, макар и да няма закон, т.нар. обичай се оказва по-силен от него. В махалата заможни и бедни живеят заедно. Защото тя е единица, която се образува не в зависимост от икономическото състояние, а от религията, религиозната принадлежност и в нея, доколкото може, богатият закриля бедния.
Детето, или новият член на семейството, се ражда вътре в махалата. След раждането му съмахленците идват да честитят. Тези, които помагат на родилката, в случай че членовете в домакинството не достигат, са съмахленците. Детето израства, тръгва на училище - в училището на махалата. Дали ще бъде мюсюлманско махленско училище, или към църквата, или към синагогата, общността е тази, която първа ще предупреди, ако не го посещава. Успешният ученик ще бъде похвален.
Сватбата в една махала е дело на общността. Също така никой не остава непогребан. При заболяване пък никой не остава сам. Всеки има място, където да помага според силите си и откъдето да получи подкрепа. Следователно махалата „надниква" в живота на хората. Съобразяването с това „какво ще кажат в махалата?" е много сериозен социален фактор. Дотолкова, че в периода на Абдулхамид II (преди организирането на полицията на морала) виждаме как съмахленците порицават неудобните елементи в нея, особено тези, които живеят разгулно. Това са неща, останали от онази епоха, но продължаващи дори и днес. В наше време, от една страна с променения начин на живот в апартаментите, и от друга - с икономическото ни положение, ние разрушаваме институцията, наречена махала, премахваме я. Дори тези, които живеят в един и същ апартамент, не владеят т.нар. изкуство на съвместно съжителство, не го понасят.
Османското семейство претърпява и много важна еволюция. Всъщност семейство и еволюция на пръв поглед са коренно противоположни понятия, защото семейството е институция над историческите ни познания и постановки. То е най-действената, най-традиционната институция, но същевременно е налице и еволюция, която претърпява вътре в себе си. Османското семейство живее заедно с рода и съмахленците. Икономическата активност се проявява по такъв начин и е налице един вид подкрепа.
През XIX в. с появата на явленията голям град и емиграция тази система започва да се разпада, но би следвало да се изтъкне, че, както всички средноизточни общества, така и турското в сравнение с Европа все още е сред сравнително най-традиционните. В случаите на застой в развитието на обществено-икономическите институции, семейството изиграва основна роля. Затова разпадането на съвместния живот на три поколения в много семейства в съвременна Турция е негативен момент.
Със съжителството на три поколения на едно място, в общество, което изпада в кризи, малките ще се отглеждат добре, ще бъдат възпитани, а и в тази скъпотия на печката ще къкри една обща тенджера. За съжаление, с един несвойствен за нас житейски и световен възглед и ярко очертана поляризация унищожаваме и премахваме това разбиране сред членовете на семейството. Защото едно средно турско семейство от икономически аспект не е в състояние да създаде и понесе семейството-ядро. И това знаем всички.
В определен смисъл семейството в османското общество е истинското училище. Детето израства в него. Тази функция поема третото поколение и семейството в османското общество е преди всичко една институция. Когато погледнем в регистрите за поземления данък, се забелязва, че мъжките членове на семейството са основните данъкоплатци и им се предоставят т.нар. чифтери, сиреч земята, която може да се обработва с чифт волове. Заедно с рода, с близката роднинска група, семейството всъщност е и една производствена единица. Майсторите в чаршиите приемат като чираци близките си роднини, познатите си земляци. Следователно занаятите в старите общества не са място, където се събират случайни хора. Поради това, че близки хора се приемат за калфи и чираци, занаятчийските клонове се оформят в зависимост от етническия произход. Например арменците са златари, гърците - дърводелци, асирийците са каменоделци и обработват сребро.
Турците (нещо много интересно) са майстори стъклари и витражисти - този извод излиза от регистрите в Сюлеймание. Сетне, от гледна точка на храненето и кулинарната култура семейството е основният елемент в обществото. В него хората придобиват хранителни навици и много дълго време турската кухня, а и тази на другите народи в Османската империя, не излиза на пазара, с други думи, в гостилницата. Това и днес е така. Дали в Турция, независимо че в нея живеят около 70 хил. арменци, има някаква гостилница, или ресторант, където да опитаме истинската арменска кухня? Това все още е кухня, приготвяна главно в семейството. Може би това е най-голямата ни разлика от западноевропейските общества.
Освен това, семейството е мястото, където живее махленската култура, фолклорът. В османското общество, независимо от религията, всяка общност израства с приказки за страшилища, духове и те удивително си приличат. Но това не се дължи нито на книгите, нито на училището. Те се предават от големите на малките в семейството, от бабата на внуците. Накрая да не забравим и това, че по време на криза най-надеждният пристан е семейството.
Тази традиционна и превантивна институция на империята съществува и до ден-днешен. Безработицата не е приятно явление, но трябва да признаем, че ако тя не е придобила вида на безработицата в другите европейски общества, голяма роля изиграва семейната институция, предпазващата роля на семейството.
Османското семейство започва да се променя през Танзимата3. Не намеквам само за семейството-ядро. С постепенното навлизане на жената в живота - с получаването на образование и работата й като учителка, с постепенното й проникване в другите сфери на живота, икономическите роли в семейството започват да се сменят. Именно поради това, в семейството, сред поколенията, които не съжителстват съвместно, започва разделянето и разпадът и семейството става тема на законите, като например Закона за икономията - да не се правят разходи по сватбите, намаляване и забраняване на откупа и зестрата, за да се улеснят браковете. Продължават да се появяват нови правила. Сетне се създават учреждения по гражданско състояние. Направи се регистърът на членовете на семейството. То вече и юридически се превърна в основен елемент на обществото. Въпреки премахването по време на Първата световна война на Указа за семейното право, с приемането на Гражданския кодекс (1926) достига крайната си фаза възприемането на основите на римското право и дейността за хармонизирането на турското право със западното. Оттогава индивидът и семейството са основният елемент на този кодекс.
Разводът е сред най-важните юридически отговорности в това семейство. Съгласно ислямското право и прилагането му в Османската империя, за да се разведе една жена трябва да са налице форс-мажорни обстоятелства. Тези неща точно така са изведени и в днешния кодекс.
Например пиянството и отказът на съпруга да се откаже от него. „Ако пиянстваш, ще се разведем!" - съпругът е обещал, че няма да пиянства, но ако не удържи на думата си, жената придобива правото на развод. При гайбубет - съпруг с неизвестно местонахождение, също се стига до решение за развод. Разбира се, и неприемливите отклонения от нормите са причини за развод. В други случаи, когато жената се обръща с оплакване за неразбирателство и ако мъжът приеме това, тя се смята за разведена. С други думи, не е като да кажеш, че хората изобщо не се развеждат, но и жената разполага с това право. Както всички знаят, съгласно т.нар. исмет4, с правото да се развеждат разполагат принцесите и дъщерите на принцовете. Те могат да поискат развод от съпрузите си. Както във всички традиционни общества, във всеки случай разводът не се посреща добре. Да не си мислим, че след като законът и правото му дават това улеснение, мъжът просто така си е позволявал да се развежда. Това е много по-трудно от днес. Защото ще го запитат „Защо?". Това „Защо?" принуждава мъжете да бъдат внимателни. Дори в някои случаи те са принудени да продължат да живеят с нетърпими жени.
Детето е под опеката на родителите си. Ако ги няма, му се назначава попечител. Понякога самият съд поема тази отговорност. Да добавя, че и тогава има деца, изхвърлени на улицата. Те се дават срещу определено възнаграждение на някоя жена и тя се грижи и отглежда безпризорника. По такъв начин и в тези случаи се появява система за охрана, грижа.
Няма съмнение, че през XIX в. особено немюсюлманските общности доста разширяват сиропиталищата и благотворителните учреждения, които основават. Детето и семейството, без съмнение, са обект на някои вакъфи. Мюсюлманите и християните не се колебаят да създават с широка ръка необходимите в това отношение вакъфи, но да не забравяме, че това е едно живеещо скромно общество. Всичко е в границите на скромността. Струва ми се, че хилядите безпризорни улични деца в днешна Турция все още са повод за срам и ние продължаваме да бъдем общество, което не може да поеме отговорността си към тях.
През XIX в. възпитанието на семейството и развитието му, особено проблемът за възпитанието на жените и момичетата, се превръща във вътрешно правило, доктрина, мисия. Дотолкова, че хората възприемат като семейство мистър Браун и мисис Браун или мадам и мосю Дювал от английските и френски учебници по граматика. С други думи, семейството се състои от две деца, майка, баща и много-много възрастни дядо и баба, в него вечерно време се четат книги, бродират се бродерии в добре осветени и отоплени домове... В учебниците семейството се представя по такъв начин. Хората в Аксарай, в избите на стария Истанбул, където жените се събират в дървените къщи, а мъжете от скука се пренасят в махленските кафенета, започват да хранят една враждебност срещу своя семеен порядък. Именно тази „идеология" скоростно пренесе големия тип семейство, чиито три поколения живеят под един покрив, към семейството-ядро. И какво се получи? За съжаление, икономическото ни развитие не е много удобно за един такъв процес.
Трябва да се обръща сериозно внимание на османското семейство, на типа семейство, в което няколко поколения живеят заедно и се придава значение на роднинските и родовите отношения, семейство, съществуващо в рамките на махалата. Тази особеност е валидна за всички османци. Затова говорим за османско семейство и то има свои специфични форми на общуване и обръщение. Това се отразява и на улицата. В Турция, независимо към коя религия принадлежат, към възрастните се обръща с „леля", „чичо", „братко".
Забелязва се, че емигрирали от Османската империя хора пренасят тези обичаи дори в Америка. Това е един от най-важните елементи, понеже в махалата не можем да си представим съмахленците да не изградят близки отношения. Противоположният порядък е тема, по която се жалват особено произлезли от Османската империя и установили се в Европа и Америка хора, без значение към коя религия и език спадат.
Ние виждаме семейството като една традиционна институция. То не се влияе много и от политическите режими, продължава развитието си. Не може да не се каже, че икономическите процеси на последния век не довеждат до драматични катаклизми в него. Но ако хората продължават да се обръщат с умиление към миналото, трябва да се запитаме дали правим най-правилното по пътя, по който вървим. Социалното инженерство и семейството са два несъвместими елемента. Това се доказва и от произтичащите събития.
1Гробница, мавзолей
2Извънреден данък, въведен през ХV в.; той носи различни имена и се събира по време на война
3Реформи в Османската империя, въведени през 1839 г. с Гюлханския хатишериф, за да се приспособи феодалната държава към изискванията на европейския капиталистически пазар и да се предотврати разпаданито й
4Чистота, целомъдрие, непорочност
Илбер Ортайлъ
