Налагането на османската феодална система в края на 14-ти и началото на 15-ти век разрушава много от сътвореното във времето на българската средновековна държава. Прекъснати са икономическите и културни взаимоотношения на България с редица държави от Европа.И така българите и останалите обитатели на Европейския югоизток попадат под властта на османците точно , когато Европа стои пред историческия преход от Средновековието към Новото време.
Османската империя е теократична монархия , в която султанът притежава всички възможни привилегии на властта . Той е върховен главнокомандващ военните сили , върховна законодателна институция , най-висш съдебен орган. Абсолютните правомощия на султана се коренели в тюркската традиция, при която вождът има изключително широка власт. Това е основата и на султанския абсолютизъм, който достига завършен вид в средата на XV век и достига върха си при управлението на Сюлейман I. Едноличният принцип на управление действа така силно, че властта в империята се съхранява в ръцете на една династия повече от шест века. Така всички 37 османски султани принадлежат към една династия, наречена на името на основателя си Осман. Още в зората на Османската империя в системата на централното управление се оформя и диванът – владетелски съвен, традиционен за Изтока. В него влизат лицата ръководещи основните звена на държавния механизъм. Оформянето на състава на дивана фактически отразява процеса на изграждане на османската военно-административна машина. Най-рано при Орхан е съсдадена длъжността на везира, главен съветник и помощник на султана. При Мурад I с териториалното разширение броят на везирите се увеличава на двама, единият от които носи титлата велик везир, считан за пръв заместник на султана. В ранният състав на дивана са включени – кадъаскерът-отговарящ за правните и религиозни въпроси, нишанджията-пазител на държавния печат и дефтедарят, занимаващ се с финансовите въпроси. По-късно дивана се разширява с включването на командирите на навосъсдадените военни формаций: агата на еничарите, капудан паша, Реис ефенди, отговарящ за външната политика. Съставът на дивана се променя с увеличаване и намаляване броя на кадъаскерите и дефтердарите съобразно териториялните изменения на империята. До края на XVI век този съвет има подчертано спомагателни функции. Постепенно към дивана се създават редица канцеларии, занимаващи се с дипломатически, протоколни и административни въпроси. Финансовите въпроси се ръководят от специално учреждение, т.нар. дефтерхане. Към дефтерхането под прякото ръководство на главния дефтердар се намира и държавната хазна.
Още от най-ранни времена османските султани назначават две власти, които да управляват дадена област. Това са бея – произхождощ от военната класа и представляващ изпълнителната власт на султана и кадията произхождащ от улема (специялисти по канонично право, традиции и теология) и представляващ юредическата власт на султана. Беят не може да да наложи наказание без да получи мнението на кадията, кадията не може лично да изпълни нито една от собствените си присъди. В решенията си и прилагането на ширията и кануна, кадияна е независим от бея. Той получава заповедите си пряко от султана, към когото може да се обърне и с молба. Османците считат това разделение на властите в провициалното управление за важно за справедливото администриране.
Периода на самото завладяване и установявяне на османската администрация на Балканите се осъществява на няколко последователни етапа. От първото настаняване на османците на Галиполския полуостров, средата на XIV век до завладяването на източните и централните части на Балканите изминават около 50 години. Към средата на XV век започва и вторият етап на трайното османско настаняване на Балканите. В продължение на около три десетилетия са завладени останалите гръцки земи на полуострова, Босна, Херцаговина и незаетите дотогава сръбски земи. В първите десетилетия на XVI век ударът се насочва към Хърватско и Унгария. В 1521 година пада Белград, в 1541 година Буда. Молко по-късно са присъединени и останалите западни части на полуострова, така османската държава преди края на XVI век заключва в своите граници целия Балкански полуостров и части от Средна Европа.
Eдновременно с завладяването на територийте, османците пристъпили и към тяхното администриране. В ранния период на османското господство в българските земи завоевателят запазва границите на заварените владения като ги превръща в санджаци.
Различни санджаци образуват границите на Видинското , Търновското царство и т.н.. Най-голяма административно-териториална единица в Османската империя е бей-лербейството. До края на XV век всички османски владения се разпределят в две бейлербейства — Анадолу в Мала Азия и Румили на Балканите, чийто административен център отначало е Одрин , а след това – София. . През XVI век в европейските владения на империята възникват две нови бейлербейства — Буда и Босна. Впоследствие се създават нови или се прекрояват старите бейлербейства, в резултат на което техният брой често се мени. През 1598 г. се извършва административно-териториална реорганизация, като на основата на старите бейлербейства се създават нови административно-териториални единици, наречени еялети (вилаети). През XVIII век вилаетите в империята са 35, от които 5 в Европа. Става дума всъщност за големи области, начело с назначен от султана областен управител (бейлербей, респ. валия). В помощ на управителя са неговият заместник, който наблюдава събирането на данъците, кадията, който ръководи съдебната служба, и дефтердарят на областта като фискален чиновник. Функционира и местен областен Диван като съвещателен орган на областния управител.
Бейлербействата, респ. вилаетите, от своя страна се разделят на по-малки административно-териториални единици, наречени санджаци (окръзи). Броят на санджаците, а съответно и границите помежду им, често варира. В бейлербейство Румили към края на XV век влизат 26 санджака. Най-голям сред тях е санджакът Паша, в пределите на който влизат Пловдив, Одрин, Солун, Скопие и др. Обширни земи се включват също в Кюстендилския, Силистренския, Никополския и други санджаци. Начело на всеки санджак стои санджак бей (окръжен управител), който има административна власт и оглавява войската, набирана от санджака му. Пряк военен и административен началник на санджак бейовете е бейлербеят (валията) на областта, към която се числят.
През XVI век при Сюлейман Законодателят (1520–1566) в Османската империя се извършва административна реорганизация, като санджаците се разделят на кази (околии). Начело на всяка каза стои околийски управител — каймакам. Назначава се и по един кадия като съдебно-религиозен представител на централната власт, казите се подразделят на нахии, съставени от по-няколко общини. До участие в управлението на общините се допускат и представители на местното население — кнезове, коджабашии, но те са преди всичко посредници, а съдебно-административните дела се управляват от султански чиновници — субаша (полицейски пристав), наиб (съдебен чиновник), миллет векил (административен чиновник).
През XVIII век в някои гранични райони на империята големите административно-териториални единици (санджаци) се управляват от султански сановници с титлата „паша“ и започват да се наричат „пашалъци“ — Белградски, Босненски, Шкодренски, Янински и др.
В състава на империята се включват и обширни територии, неподчинени направо на османската администрация. Трансилвания, Влахия и Молдова се ползват с вътрешна автономия и получават статут на васални на Портата княжества. Приблизително такова е положението и на Египет, Тунис и Алжир, управлявани от султанов губернатор, но при местен административен и социален порядък. Единственото задължение на васалните княжества и провинции към империята се изчерпва с ежегодното плащане на определен данък на султана.
С нарастващото безредие в провинциите след втората половина на XVI век всички градове – големи и малки, - започват да приемат еничарски гарнизони. Тези гарнизони варирили от 300 до 1500 души, съобразно размера на града и действали само по заповед на султана. Бейлербейовете нямали никаква власт над гарнизоните, който представляват, султанската власт срещу чужди и вътрешни врагове. Еничарските гарнизони предотвратявали сблъсаци между мюсюлмани и християни, ескортират посланици в пътуванията им и охраняват кервани и пари, когато те са прехвърляни в хазната. През XVII век с отслабването на централната власт, реалната власт в далечните провинции като Алжир, Египет и Багдат преминава в техни ръце, отваряйки пътя към образуването на нова управляваща класа в провинциите.
Литература:
История на България. Том 4, София 1983г.
Иналджък, Х., Османскана империя – класическият период 1300-1600г., София 2006г.
Манчев, К., История на балканските народи. Том 1, София 2001г.
