АРХИМАНДРИТ ВАСИЛИЙ – ПРЕДАТЕЛ ИЛИ БЛАГОРОДНИК?
Вуйчото на Левски архимандрит хаджи Василий, с мирско име Христо /Хрисант/ Караиванов е един от четиримата братя на Гина Караиванова, майката на Апостола. Рожденната му дата не е уточнена, а е убит при обир през 1874/1875 г. „Той е играл важна, но не положителна роля в живота на Дякона.”
Вярно е, че вуйчото на Левски е играл много важна роля в неговия живот, но дали наистина тя не е била положителна? И ако това е така, защо не е? Отговорът е ясен за мнозина и той е: за времето, когато са издавани трудовете, като Документалния летопис за живота на Дякона, откъдето е горния цитат, не е било позволено на авторите да твърдят противното. А тези, които безкритично са възприели подобни недоказани твърдения, не са били добросъвестни.
Без помощта на хаджи Василий младият Васил Иванов Кунчев е щял да стане кафтанджия или да усвои друг занаят и да потъне окончателно в житейските грижи на времето си. Могъл е да хване и някакъв друг път, какъвто няма смисъл да гадаем накъде е можел да го изведе. Поемайки грижата за племенника си, хилендарският таксидиот му осигурил бъдеще според собствените си разбирания, а после не е имало причини да бъде осъждан за тях. Грижите му за дякон Игнатий са започнали, когато момчето е четиринайсет-петнайсетгодишно и са завършили, когато младежът е бил вече достатъчно зрял, за да се оправя без чужда помощ в живота. Това трябва да означава, че вуйчото е изпълнил обещанията си. А те не са били поети само към племенника, а на първо място към рода на Караивановци, което в онази епоха е значело нещо много повече като ценност, отколкото в по-късни времена. На второ място ангажиментът на хаджи Василий е бил към неговата сестра Гина, която е майка на момчето.
Смешно е да се очаква страните да са подписали договор със строги клаузи помежду си, предвиждащи неустойка за всяко нарушение. Както вече стана дума, не са известни в детайли точните уговорки. Основните упреци към вуйчото са: че е използвал племенника си користно за слуга, не е изпълнил обещанието си да го прати за висока наука в Русия и накрая не само не платил за прослуженото време, ами наклеветил родственика си пред турските и църковните власти в Пловдив, заради което Левски е разкарван из ареста в началото на лятото през 1863 г. Общо-взето нито едно от тези сериозни обвинения не почива върху надеждни доказателства. Положението на младежа при архимандрит Василий е било нормално за всеки послушник, който се подготвял да положи монашески обет. Левски е трябвало да се грижи за коня на вуйчо си, но никъде не се споменава, че самият той е ходил пеша след брата на майка си при събирането на помощи по села и градове. Вярно е, че послушникът миел и приготвял наргилето на таксидиота, но в ония времена това се е смятало за израз на уважение към по-възрастните, а не е било унизително наказание.
От друга страна се приема за достоверно, че момчето е пратено да учи църковно пеене, за каквото е имало дарба. Самият архимандрит пеел „като славей” и правел впечатление на доволно млад и представителен духовник. Левски е ходил на училище и в Стара Загора, а после е завършил свещеническия курс. Примерно той е получил цялото образование за времето си, което е можело да се придобие в този град.
По-късно бъещият апостол взема уроци по математика в родното си Карлово, защото се чувствал недостатъчно подготвен по този предмет. След освобождаването си от ареста, посещава за кратко училището на Йоаким Груев в Пловдив. Интересно е, че по въпроса за образованието на послушника идеите на различните автори на биографии еволюират. Най-напред те твърдят в своите работи, че Левски не е получил изобщо образование в младостта си. По-късно тази теза е изоставена като несъстоятелна и започва да се повтаря версията, че вуйчото не спазил обещанието да изпрати своя племенник да се образова непременно в Русия.
Защо Дякона напуска Карлово след месец март 1862 г. И потегля за Белград, не е изяснено. Има предположения, които звучат правдоподобо, но те не са доказани. При това прави впечатление, че той не тръгва, както мнозина са писали, посред нощ, обвивайки копитата на коня, принадлежащ на архимандрита, с парцали и постилайки двора на метоха със слама, за да не вдига животното шум. Напротив, той се прощава с близките си, които не са против пътуването. Вади си необходимите документи за пътя. Да се твърди, че е тръгнал целенасочено да събаря турската царщина, твърдо решен да се присъедини към легията на Раковски, не е убедително. Защитниците на тази версия се позовават на писмата на Левски, в които той пише, че се е посветил на отечеството още от 1861 г. Не е ясно обаче и до днес какво точно е имал предвид, когато е писал тези думи. И за тях има различни предположения.
Други изследователи са посочили, че за политическите и революционно-организаторските идеи на Йгнатий през 1863 г. не може да се говори, заради откъслечните и противоречивите сведения за този период от неговата биография. Левски участва в различни бунтовнически и въстанически формации, противоречащи си политически и организационно. За тях той по-късно се изказва отрицателно и са далече от бъдещите му убеждения, идеи и планове за освободителната борба. Така за този малко осветлен период от неговия живот може да се каже само най-общо, че „йеродякона се бори за освобождението на отечеството си.”
Хаджи Василий не бил уведомен за тази постъпка, но както твърдят някои съвременници, вуйчото не е ядосан от случилото се, а по-скоро учуден. Дали е потърсил обяснение от своите роднини в Карлово не е известно. Не се обърнал към властите да съобщи за изчезването на коня си, който без съмнение е имал някаква стойност. Просто липсват сведения за това как архимандритът е реагирал на заминаването на племенника си от Карлово. Но има сведения какво е направил при неговото завръщане. Тогава Дякона му изпратил вест за пристигането си и поискал пари за църковни дрехи. Някои автори са убедени, че Левски се обръща към майка си, но са цитирани думите на неговия вуйчо, който отговорил: младежът да си идва, а въпросът с дрехите ще бъде уреден.
Това поведение е странно. Не всеки би постъпил така на негово място, ако племенникът му открадне достатъчно ценна вещ, скита се по чужбина в съмнителни компании и се връща, претърпял пълен крах на надеждите си. На всичкото отгоре изведнъж получава писмо с молба за значителна сума пари. Мнозина няма да са великодушни и по християнски да опростят блудния син. Няма да го приемат в дома си, нито пък ще му осигурят служба. Но точно по противоположен начин е постъпил хаджи Василий и всякакви обвинения в коравосърдечност, алчност и скъперничество в случая изглеждат не на място. Като първи порив, опасявайки за бъдещето на своя племенник и евентуалната реакция на властите след неговото белградско приключение, архимандритът предлага на младежа да замине за Света гора. Той дал воля на огорчението си от неразумната авантюра, каквото е изглеждало в неговите очи участието на Дякона в легията и го нахокал, но явно са взели превес роднинските чувства и Левски се върнал да служи в църквата.
След 19 април, Великден, 1864 г., не само не е известно вуйчото да отправя упреци към родственика си, въпреки че от гледна точка на духовника-архимандрит размонашването трябва да е изглеждало като непростим грях и светотатство. Ако наистина хаджи Василий се чувствал виновен за трудностите на своя послушник или пък с поведението си допринесъл за неговото бягство, това мълчание донякъде би било обяснимо. Но това е само догадка и опит за правдоподобно тълкуване. Вуйчото на Левски приема неговата постъпка спокойно, нито се оплаква, нито укорява младежа за стореното. Защо ли?
Колкото до това дали вуйчото наклеветил племенника си пред властите, след завръщането му от Белград, още Захарий Стоянов не е приел такава версия, приписвайки ареста на Апостола на донос, направен от бившия сеизин на архимандрита Тахир. Освен това има сведения, че не е арестуван само Левски, а и неговият вуйчо. Двамата престояват в Пловдивския затвор известен период от време.
Единствен Христо Иванов – Големия настоява за предателството на стареца и уж преследването от негова страна на непокорния родственик. Тези твърдения са оспорени от авторитетни изследователи точно по тази подробност. Братовчедът на Дакона Васил Караиванов в спомените си изрично подчертава, че хаджи Василий бил малко недоволен от поведението на племенника си, но никога не е правил доноси, не е изказвал публично укори, освен пред брат си Генчо Караиванов, който минавал за старейшина на рода на Караивановците. Можем да си представим какви са били тези разговори, когато двамата братя са обсъждали бъдещето на своя роднина, което по това време изглеждало достатъчно разклатено. Когато нещата за Левски стават неспасяеми за по-нататъшното му пребиваване в Карлово, се разтичва другият му вуйчо и намира даскалската работа във Войнягово.
Опасенията за бъдещето на младежа били оправдани, защото по това време той е бил вече в полезрението на турската власт като неблагонадежден, а от нея можело да се очакват най-непредсказуеми действия. Много вероятно е двамата братя да са допускали ново предателство на някои свои съграждани в Карлово и тогава вече щяло да стане много трудно да измъкнат племенника си от затвора. В края на краищата властите наистина подгонват Левски. По тази причина, макар и по-късно, той е принуден да остави внезапно Войнягово и да потърси много по-далечни и затънтени места за препитание преди окончателно да напусне легалния си живот в страната.
Все заради това преследване на Апостола, който не само бил в легията на Раковски, ами е участвал в сражение срещу турците и даже се отличил в него, е създаден митът за откраднатия кон, за това, че слугувал години наред без заплата на вуйчо си, че бил излъган в надеждите си за учение. Благодарение на него той се спасил от затвора в Пловдив и е било намерено правдоподобно обяснение за поведението му пред обществеността.
Хаджи Василий е приел да изиграе роля на неблагодарен вуйчо пред официалните власти, пред високопоставените българи в Пловдив и пред църковните служители в митрополията, за да бъде отклонено вниманието на турските чиновници от неговия племенник. Все за тази цел следват и толкова колебливите постъпки на самия Дякон, който излизайки от затвора, се връща в Карлово. След известно време отново отива в Пловдив, учи там, после пак се връща в родния си град.
Във всеки случай версията за вуйчото-доносник и предател не издържа и елементарна критика от гледна точка на здравия разум. Какъв интерес е имал хаджи Василий да клевети племенника си след неговото завръщане от Сърбия? Ако се беше оплакал на властите веднага след заминаването му и после ги уведоми за неговото завръщане, това би била логична постъпна на човек, който се жалва за краба на имущество. Но след като се сеща толкова късно за липсата на коня, поведението му най-малкото е изглеждало подозрително. Затова не е случайно, че е арестуван заедно с родственика си като негов съучастник.
И накрая, естествено е всичи съображения и постъпки от страна на роднините, за да помогнат на йеродякон Игнатий да избегне преследванията на властите, да са останали тайна между ограничен кръг посветени и да са изглеждали съвсем различно за околните. Бедата е, че относно истинските мотиви за поведението на архимандрит Василий в този важен момент няма запазени спомени или някакви документи, а неговите противници търсят подкрепа от разкази на странични хора, които едва ли са били наясно с реалността. Ярък пример в тази насока е кореспонденцията във вестник „Съветник” от 27 юни 1864 г., която е пълна с фриволни измислици, но е повлияла сериозно върху обясненията на отношенията между Левски и неговия вуйчо, както и за разкалугеряването на Апостола. В тази насока свидетелствата на Васил Караиванов, братовчед на Левски, са категорични. В тях няма упреци към вуйчото.
В края на краищата трябва да кажем, че архимандрит Василий е изиграл наистина важна роля м живота на Дякона. Той е оказал влияние върху ранния период от формирането на личността на Игнатий. Негова е заслугата за възпитанието на някои от чертите на този характер, които и до днес озадачават мнозина. Най-малкото той е положил основата, върху която по-късно се е градила личността на Апостола. Погрижил се е за образованието на Левски. И това не е малко. Накрая е приел да изиграе много неблагодарна роля само, за да спаси племенника си от преследване. Така че е пресилено да се твърди, че мястото на архимандрита в живота на неговия сестрин син е отрицателно. Погледнато от друга гледна точка то е твърде положително. Време е тази роля да бъде разгледана точно от тази страна.
Михаил МИХАЙЛОВ
