Автор Тема: Проф. Кръстьо Петков КАЗА  (Прочетена 2592 пъти)

admin

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Публикации: 265
    • Профил
    • Балкански рекорд за „Най-много хора правещи заедно Български мартеници за 5 минути“
Проф. Кръстьо Петков КАЗА
« -: 03 Юни, 2010, 10:47:09 »
БЪЛГАРСКАТА БАНКОВА ДИЛЕМА
2 юни 2010,

Проф. Кръстьо Петков        

Когато икономиката е в траен растеж, банковите институции се наслаждават на паричен комфорт. Спестяванията растат, междубанковите сделки текат интензивно, капиталовите пазари разполагат с ресурси в излишък, бизнесът и домакинствата имат широк кредитен достъп.
До самото навечерие на глобалната финансова криза конкуренцията във финансовия сектор се подхранваше главно от дериватни/спекулативни сделки, а банките се надпреварваха в привличането на клиенти – кредитополучатели /колкото повече, толкова по-добре/.

После всичко се срина, следвайки ефекта на доминото: ипотечните балони се пукаха един след друг; ликвидността се оказа верижно застрашена; дълговете на мега корпорациите и на цели държави придобиха астрономични размери; фалитите и бейл-аутите зачестиха.Над целия банков бизнес / в т.ч. над не-банковия/сенчест сегмент/, легна сянката на съмнение и недоверие: между контрагентите в рисковите операции; между гражданите и банките; между политическите и финансовите елити.

Днес бъдещето на глобалната банкова система, особено в региона на ЕС, изглежда неясно и несигурно. Над нея е надвиснала огромна въпросителна, на която често се дават различни /дори противоречиви/ отговори; или липсват адекватни реакции от отговорните финансови и политически институции.

Всъщност, става дума за възел от преплитащи се въпроси:

Първият, все още спорен въпрос, е за основанията/легитимността на решенията на държавата да спасява фалиращите финансови организации с пари на данъкоплатците.

Недоволството на гражданите, специално в САЩ, на моменти придоби размерите на „популистки въстания”. Те бяха взривени и от арогантното раздаване на масирани бонуси на топ-мениджмънта на губещите компании-отново за сметка на данъкоплатците. Което постави на изпитание цялата ценностна система на предприемачески настроената нация. По този повод президентът Обама констатира:

„Това е Америка. Ние не очерняме богатството. Ние не завиждаме на оня, който постига успех.И ние със сигурност вярваме, че, че успехът трябва да бъде възнаграден. Но това, което тревожи хората- и правилно ги тревожи-. Е, че изпълнителите биват възнаграждавани за провали, особено когато провалите се възнаграждават с пари на американските данъкоплатци”.

В подобна ситуация- на недоволство /стигащо до отказ/ да се ползват пари на данъкоплатците на едни нации, за да се ликвидират пораженията от неразумното харчене на други нации, се наблюдава в Германия. Което показва, че моралната дилема при ползването на чужди пари е валидна за целия развит капиталистически свят.

Вторият, неизследван докрай въпрос, е за стратегията и отговорностите на чуждестранните банки, опериращи в периферните икономики. Доскоро проблемът беше актуален за т.нар. новоизгряващи пазари на изток от Виена; днес вече е ясно, че и отдавна признати за „функциониращи пазарни системи”, като тези в Гърция, Португалия, Ирландия и др., са дълбоко засегнати от мащабни спекулативни транзакции, или съучастие в чисти измами от страна на агресивни мега-корпорации.

Третият въпрос е нов за кризисния мениджмънт: растящата колизия в отношенията между банки и клиенти /граждани и фирми/ при сключване и изпълнение на договори за кредитиране. Конфликтът се породи от масово изпадане в несъстоятелност на кредитополучатели и предпазните контрамерки на банковите институции, намерили израз в лоша/некоректна практика за едностранна промяна в условията за обслужване на кредите /тук вече българите са директни жертви/;

Четвъртият въпрос е стратегически и в значителна степен е провокиран от първите три: трябва ли държавата и наднационалните финансови институции да засилят надзора и регулациите на банковата дейност - чрез по-строг контрол, изисквания за прозрачност на сделките, налагане на специализирани данъци върху банкови операции и др.? Или подобни мерки ще възродят порочните практики на интервенционализма и дирижизма, отдавна заклеймени от пазарните фундаменталисти!

Общото и за четирите въпроси е, че са пряко следствие на глобалната финансова криза. Тя се зароди в сърцето на световната пазарна система, но пораженията в периферията бяха почти толкова разрушителни, както и в епицентъра. Спокойствието и безметежността, редувани с рискови еуфории в живота на т.нар. Биг-бизнес, опериращ в англосаксонските и европейските капиталови средища, изчезнаха.

След Голямата депресия в протежение на около 80 години на банковия занаят се гледаше като на доходоносно, рутинно и малко скучновато поле за професионална и бизнес реализация. Кризата извади наяве скритите недъзи на институциите, призвани по закон и традиция да пазят и умножават парите на хората. Да си банкер днес не е така безопасно и престижно занятие. Недоволството от гилдията прелива навсякъде, включително в бастионите на световните капиталови пазари. „Уолстрийт” се превърна в нарицателен израз за персонална алчност, кастов егоизъм и професионална неадекватност.

Българският банков парадокс

На този фон българският банков сектор стоеше учудващо добре: без фалити, с минимален дял лоши и проблемни кредити, растящи депозити, умерени/приемливи печалби. Официалните обяснения на парадокса: „малка /отворена икономика-стабилни банки” ,бяха - неразвит финансов пазар; работещ Валутен борд; консервативна политика на БНБ...И най-вече - предпазлива кредитна политика на банковите институции, работещи в България /отчитаща бизнес рисковете и несигурната управленска и законодателна среда/.

Оказа се обаче, че след реалния сектор, и банковият бизнес е влязъл в пред-кризисна ситуация / в реалния сектор лагът беше една година; в банковия-почти две/.

Първите кризисни симптоми бяха:
-   рязък спад, стигащ на моменти до парализа, на кредитната дейност, придружен с три-четирикратен скок на лихвите по кредитите;
-   неадекватно повишаване на цената на депозитите- до незапомнените 7-9% / довело до междубанкова депозитна война/;
-   изтегляне на резидентски влогове и засилен износ на български частни авоари в чужбина;
-   съмнения за нерегламентирано репатриране на паричен ресурс от български клонове към чуждестранни банки-майки;

Всеки от посочените симптоми беше коментиран в публичното пространство. Дебатът тече вече цяла година-отначало при пълно мълчание от страна на БНБ и банковата гилдия; след това наблюдавахме периодични, дозирани като информация и аргументи, реакции от специализираните банкови и държавни институции. Тяхното предназначение беше да успокоят клиентите и по-широката публика /недопускане на паника/ и да мотивират разтревожения банков мениджмънт. Тази превантивна и консервативна тактика имаше краткотраен успех.

Днес ситуацията е различна!

След поредица от анализи на развоя на европейските банкови и валутни сътресения и тяхната деструктивна/кумулативна проекция в Гърция стана ясно, че българският банков сектор не е стопроцентово изолиран от заразата. Няма и как да бъде абсолютно защитен, поради простия факт, че гръцките банки държат най-голям пазарен дял у нас.

Банковите институции, както е известно, не се занимават с благотворителност, а с привличане, агрегиране и умножаване на парични ресурси, както и с кредитиране при изгодни лихви. Така че странните обяснения от БНБ как гръцките трезори грижливо пазели българските пари и раздавали евтин ресурс на български предприемачи /дори с финансови инжекции от банковите централи/ имаха скромен публичен ефект.

Последната мисия на МВФ /май, 2010 г./ обърна внимание на българските власти да наблюдават неотлъчно действията на банките-майки, чиито клонове контролират над 90 на сто от българския банков пазар. Информацията за този предупредителен сигнал беше омаловажена в официалното съобщение на МФ за водените разговори. По същия начин се опитаха да игнорират и драстично сваления рейтинг на гръцките банки от влиятелни международни агенции.

Междувременно нароченият за баща на българския Валутен борд професор Стив Хантке предупреди, че най-голямата индиректна опасност за българската икономика идва от нестабилността на гръцките банки. На същия високо рисков фактор обърна внимание и ЕБРР на годишната среща, състояла се неотдавна в Загреб.

Нейният президент Томас Мироу заяви, че вижда три възможности за разпространение на гръцката зараза в цяла Югоизточна Европа:

а/ чрез негативното отражение върху икономиките в ЕС, което на свой ред ще ограничи износа от югоизток към запад;
б/ поради отдръпването на инвеститорите от несигурния югоизточен регион;
в/ вследствие на опасността от свиване на кредитната дейност на гръцките банки, които са основни играчи на пазарите в България, Румъния и Сърбия. Запитан, дали трите риска може да съвпаднат, президентът на ЕБРР отговори: „Да”!

Сбъдне ли се този мрачен сценарий, ЕС няма да е милостив към балканските държави, какъвто беше /след дълги терзания/ към средиземноморските си членове.Тогава трябва да базчитаме на чудо, каквото е например евентуално решение на Китай да купи гръцки банки /доскоро логически слух, а тези дни - все по-често коментирана възможност от осведомени стратези в Брюксел и Берлин/.

Какви по- ясни и категорични предупредителни сигнали трябваше да се получат, за да се раздвижат компетентните български институции и да разширят пакета от анти-кризисни мерки, включвайки банковия сектор в полето на тяхното действие! И защо се проточи това странно мълчание - от незнание/некомпетентност, безхаберие или традиционен страх от предизвикване на паника на банковия пазар/!

Нито едният, нито вторият, нито третият аргумент обясняват позитивния неутралитет, който спазваше българската държава спрямо чуждестранния банков сектор в продължение на две кризисни години. Аз съм привърженик на друга обяснителна версия: мълчанието и неутралитетът се дължат на тясното преплитане на интересите на управляващите в България с кръгове от чуждестранни и прикрити национални собственици на банки.

Да си собственик не е само притежаване, а грижа и мъка.
http://www.sobstvenik.com/
Балкански рекорд за „Най-много хора правещи заедно Български мартеници за 5 минути“ http://www.babamartaworld.com/

admin

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Публикации: 265
    • Профил
    • Балкански рекорд за „Най-много хора правещи заедно Български мартеници за 5 минути“
Re: Проф. Кръстьо Петков КАЗА
« Отговор #1 -: 03 Юни, 2010, 10:47:38 »
Щом има международна тревога, рано или късно ще се появи опасност от вътрешна паника. Въпросът е кога ще избухне и кое е по-добре: да се чака, когато масата от клиенти се зарази от стадното чувство- на несигурност и започне вкупом да тегли влогове /повторение на случая с Нордърн Рокс/; или своевременно да се извърши независима и прецизна проверка на движението на паричните потоци в банковите трезори, дела на лошите кредити и да се оповестят данните за всяка банка поотделно. Ако законът не разрешава, да бъде променен, така че актът на проверката да стане легитимен.

Такива стъпки, присъщи на всяка държава, прилагаща кризисен мениджмънт, не бяха предприети нито през 2008-2009 г.; нито през първите 10 месеца от мандата на новото правителство. Вместо това, авторите на критични анализи на рисковете, непрозрачността и измамите в банковия сектор/вкл. пишещият тези редове/ бяха заклеймени като некомпетентни и популисти.

Така парадоксът придоби ново измерение: не банкерите и държавния банков надзор, а независими експерти и кредитополучатели, издигнали глас в защита на правата на информираност, равнопоставеност, реципрочност и т.н., бяха посочени за потенциално виновни за евентуална дестабилизация на банковата система.

Нищо ново под слънцето. Който разполага с власт и ресурси, той раздава емблемите и присъдите. Само че често именно само-блокиралата се властова машина – политическа и финансова - влиза сама в капана. Така се получи със закона за потребителските кредити.

Пробивът отвътре: изненадата „Христов” и банковите лобисти

Един от законите, които бяха качени на скоростния лобистки конвейр в Народното събрание, е този за потребителските кредити. Докато се усетят кредитополучателите, той беше опакован и пуснат в употреба като пазарен регулатор. В закона бешее вкарана клауза, която разрешава на банките сами /едностранно, зад гърба на клиентите и надзора!/ да изработват и налагат методологията за определяне на лихвените проценти по кредитите.

Учудващо е, че дори и специализираните медии, разполагащи с подготвени финансови журналисти, реагираха със закъснение на лобисткия маньовър. Любопитно е, че смятаните за жълти /въпреки че са впечатляващо многотиражни/ издания като „Шоу”, новинарската агенция „Блиц” и други реагираха по-бързо на новината, предлагайки сериозни коментари на замислената игра с парите на гражданите, фирмите, държавата и ЕС/. Нямам фактологично обяснение защо и президентът не се възползва от правото на отлагателно вето, за да възпре законотворците по кредитната материя, както стори това с казуса за ГМО!

Факт е, че битката за елементарна законност и банков морал този път се води от експерти и самоорганизиращи се граждани-кредитополучатели. По стечение на обстоятелствата, водещ алтернативен говорител по темата стана вътрешен човек на системата – влиятелният финансов експерт с продължителен стаж в Световната банка Любомир Христов.

Посочвам този факт не за да персонифицирам сблъсъка на мнения и позиции, а за да обърна вниманието на четящата аудитория върху поредица от взаимно свързани събития.

Да си продукт на една професионална/бизнес система и да се разграничиш от нейна позиция/текущ интерес, не е често срещана постъпка. Инакомислещите ги заклеймяват; автономно действащите ги отлъчват. Първото вече е факт, доколкото многократно и публично Любомир Христов беше наречен популист /залепиха му и други идеологизирани епитети, които не заслужават вниманието на интелигентните читатели/.

Популизмът обаче, за сведение на авторите на нелепото обвинение, бива „бял” и „черен”. Първият проповядва добри ценности, норми и стандарти; този популизъм се поощрява в обществото/така е от Аристотел до наши дни/. Втората порода /черните популисти/, която е наводнила българската политика, манипулира и насъсква народа срещу своите врагове и конкуренти за щяло и нещяло, стига от това да извлече партийно-корпоративни или други частно-групови дивиденти.

Препрочитайки всичко, казано и написано от спорещите страни, стигам до извода, че няма как да отнесем топ-финансиста Христов към втората кохорта; докато неговите опоненти открай време си падат по словесните манипулации. А и е практически невъзможно един единствен човек да буни хиляди кредитополучатели да си търсят правата. Те го правят сами вече втора година, т.е. налице е процес на спонтанно и вълнообразно нарастващо гражданско недоволство, сходен с този в САЩ и Европа.

Който има сетива, не може да не е доловил потенциала в гнева на ощетените граждани. Техните протести, индивидуални искове, лични и семейни драми се зародиха още при първите сигнали за нелегитимен банков натиск /започнал още през 2008 г., т.е. дълго преди да се прокарат злополучните поправки в закона за потребителските кредити/. Което може би не е случайно – вероятно законописците са реагирали по нечия поръчка на вълнообразно засилващото се брожение, за да защитят с обратна сила нелегитимните и егоистични решения на банките кредитори.

Нека да се обърнем към тезите и аргументите в спора за банковите договори.

Банково-политическото лоби твърди, че действа според пазарната логика: законът давал свобода на избор на гражданите - да вземат или не вземат потребителски кредит, или да се откажат от предложения договор в 14 дневен срок.

Само че елементарно пазарно правило е: винаги да има равнопоставеност при договарянето! Което предполага клиентите да могат да се обърнат към независим и надежден източник за оценка на условията по кредита.

Вместо да гарантира такава опция, законът даде право на всяка банка, по свое усмотрение, да изработва методология за определяне и промяна на лихвите по кредита. Клиентът казват, можел да бъде информиран от медии /!/, или да се консултира със специалисти , преди да вземе решение дали да сложи подписа си под договора. Но така го пращат, образно казано, за зелен хайвер, защото у нас няма нито специализирани медии, нито автономни специалисти по кредитиране, които да предлагат финансови консултации, достъпни и лоялни към гражданите кредитополучатели.

Така стигаме до втората спорна теза: кому и защо не е изгодно предложението на Любомир Христов за референтен лихвен процент /още повече, че механизмът за това вече е уреден в друг закон/? А и добрите банкови практики дават достатъчно аргументи в подкрепа на този вариант. Само че депутатското лоби не се интересува от доказаните европейски практики, а от текущите финансови ползи за своите банкови партньори.

Не е трудно да се досетим, че политическите услуги, особено поръчковите законови поправки, струват пари. Вероятно такава е причината за твърдата позиция на лобистката група при отстояването на „предимствата” на новата законодателна уредба на потребителските кредити. Независимо,че и за лаиците е ясно, че тя не само осигурява едностранни преимущества на банковите институции, а отваря вратите за директни измами на лековерни или икономически неподготвени кандидати за кредити.

Третата дискутирана теза е за съотношението между морала и закона. Някои ще възразят, че такова нещо като морални ценности и норми не съществува в джунглата на финансовите операции. Само че кризата променя поведението и на спекулативните играчи, и на техните жертви: инвеститори и спестители. При това промените са най - радикални в англосаксонската зона, смятана за лидер в бизнес прагматизма и преследването на печалбата.

Защо на най-влиятелните политици в САШ и ЕС е позволено да се застъпва за почтеност при правенето на бизнес, а в България това да се смята за овехтяло мислене и с лека ръка да се заклеймява идеологически? Защо новоизлюпени пазарни фундаменталисти, наводнили през последното десетилетие българския парламент, финансовите структури, банковия сектор, бизнес корпорациите и медиите, са си присвоили ролята на безалтернативни наставници по икономика на цялата нация?

Моят отговор е: поради слабостта на гражданското общество, грижливо култивирана през 20-те години на прехода! Моят оптимизъм, че гражданското общество започва да се събужда и активизира, се подхранва от зачестилите случаи на групови протести, на спонтанни и координирани индивидуални и колективни искове срещу банки, допуснали да превърнат един уважаван занаят в поприще на финансови трикове, хазартни изпълнения или преднамерени измами./ Слава Богу, че има представители на гилдията, които държат на нейното професионално достойнство и правят бизнес „както обикновено” – върху основата на взаимно доверие и партньорска равнопоставеност/.

Има и още един аспект на връзката закон-морал, който излезе на преден план в дебата за начина на определяне на кредитните лихви. Легитимна ли е всяка поправка в закона и имат ли право гражданите потребители да оспорват промените, нанасящи преки вреди върху техните интереси?

Ако отговорът е: всеки закон, щом е приет, е справедлив и трябва да се спазва, не да се оспорва, това лишава подвластните от правото да участват в законодателните инициативи. Какъвто именно е случаят с поправките „Димитров-Мавродиев” в закона за потребителските кредити. Когато потърпевшите са лишени от инициатива и инструменти за промяна, се стига и до още по-драстични ситуации - на користен лобизъм, както се получи при закона за ГМО, или при наглед дребния инцидент за контрола върху автобусните превози...

Вдигне ли се обаче шум от ощетени /или застрашени/ граждани, както и от набрали кураж медии и журналисти, властта реагира позитивно. Както се получи тези дни, когато внезапно не други, а националистите поискаха парламентът да се произнесе в полза на практиката за таван на лихвените проценти. Което на свой ред постави социалистите в обсурдната позиция да са против!

Няма съмнение, че никнещите като гъби структури на гражданите-кредитополучатели са директно предизвикателство към държавата и банковия ред. С кого ще е тя в сблъсъка на интереси – с некоректните банки /повечето чуждестранни/ или със своите граждани?

Банковата дилема и държавата

Всяка държава има достатъчно лостове, за да принуди икономическите агенти да работят според правилата. Силните държави отвъд океана и в ЕС показаха варианти на намеса, която защитава интересите на отделния гражданин и на данъкоплатците като цяло, без да слага бариери пред здравия бизнес. Кой е предполагал например, че само за две години в САЩ /обетованата земя на свободния пазар/ ще се приемат закони за защита на интересите на потребителите и за финансова регулация, каквито светът на капитализма не познава от времето на президента Рузвелт! Кой е допускал, че лидерите на ЕС тези дни ще обсъждат проект за налагане на данък върху банковата дейност, предназначен за създаване на антикризисен фонд, контролиран от националните правителства!

Очевидно уроците от кризата тласкат държавите към по-активна/ дозирана намеса в сектори и институции, смятани доскоро за суверенни/ закрити територии на предприемаческата класа. Засилването на регулациите в случая има превантивно значение /да предпази банките от нови рискове и фалити, разчитащи и в бъдеще на спасителни финансови инжекции с пари на данъкоплатците/; то е и социален акт – на справедливост / рисковите играчи на капиталовите пазари и мажоритарните банкови собственици, а не потърпевшите – данъкоплатци, вложители и инвеститори- са тези, които трябва да инкасират загубите/.

Големите европейски държави като и Германия и Франция разполагат не само със властови/законов ресурс, но и със стратегическото предимство да работят с опитен и гъвкав банков капитал. Отгоре на всичко- национален по произход, манталитет и отговорност.

В България банковият капитал е тотално контролиран от чуждестранни банкови играчи. При това техният произход в повечето случаи е от страни, които днес са затънали в дълговото тресавище. Би трябвало да се вслушаме в посланието, което изпрати президентът на ЕБРР/когото цитирах по-горе/. Преведено на ясен български език то звучи така: да не дава Господ да си зависим от институции и държави, които са по-закъсали от теб! В България това бедствие е надвиснало от години, но едва сега усещаме горчивите плодове на една неразумна политика на преотстъпване на контрола върху националния банков сектор на чужди държави и то главно от втория /неразвит и ниско конкурентен/ ешалон на еврозоната.

Дилемата на българската държава /на всяко поредно правителство, решено да прилага кризисен мениджмънт/, е възможно най-сложната:

-   от една страна, създаването на нови механизми за държавен надзор върху банковите политики / с оглед спазването на добрите пазарни практики и предотвратяване на евентуална дестабилизация/ , е задача с неотложен характер;
-   
-   от друга страна, всяка промяна в законите за уредба на банковата дейност може да се третира от чуждите собственици като посегателство срещу техните интереси и нарушавана на правилата на пазарната игра /и да предизвика оттегляне/. Да се пристъпи автономно към реорганизиране на банковия сектор би било прекалено рисковано-не само за политическата съдба на управляващите, но и за бизнес средата като цяло.

Изход има и той се налага /мотивира и улеснява/ от развитието на европейската финансова ситуация от началото на 2010 г. България е на ход /тук и сега/, ако не иска да бъде отново пасивен наблюдател и потърпевши от прекроената паневропейска банкова система.

Тези дни политическите и финансовите центрове в ЕСсе надпреварват в лансирането на варианти за радикална банкова реформа. Воля за такова решение не липсва нито сред десните, нито сред левите политически среди:

- Достатъчно е да се проследят реакциите на водещи политици и финансови експерти по широко коментираната идея за банков данък и антикризисен банков фонд / лансирана от ЕК и поддържана най-активно от Германия; което е знак, че ще се случи!/.

- Както съобщава Уолстрийт Джърнъл /27 Май, 2010/, обсъждани са и други предложения – за създаване на т.нар. мостови банки, които да поемат временно активите и пасивите на фалиращите банки.

-    още един радикален вариант е включен в иновационния обмен на мнения: ресурсите от анти -кризисния банков фонд да могат да се ползват от правителствата по тяхно усмотрение /предложението е на новия финансов министър в консервативно-либералното правителство на Англия Джордж Озбърн!/.

При моите срещи в Брюксел и Берлин не чух нито един авторитетен глас в защита на предкризисното банково статукво! Има натиск за връщане назад, но към традиционната банкова почтеност, изградена върху взаимното доверие между банкер и клиент.

Тези нагласи и приготовления би трябвало да вдъхнат кураж на българското правителство, за да отмени без притеснение наложеното табу върху националния дебат относно не-националния / като собственост и приоритети/ банков сектор.Не е ли точно сега моментът правителството да се обърне към идеята за създаване на българска конкурентна банка с клонове в регионите, която да бъде инструмент на неговата инвестиционна политика и за стимулиране на перспективния бизнес! Изкупуването на дялове от чуждестранните банки, опериращи у нас, също е възможен вариант, въпреки че днес ликвидната криза ни е притиснала отвсякъде.

Не реагират ли българите в защита на своите финонсово –инвестиционни интереси, ще ни наложат модел на действие отвън. А той , както показа кратката история от членството в ЕС, не винаги се кланя на интересите на малките държави.

Проф. Кръстьо Петков
Да си собственик не е само притежаване, а грижа и мъка.
http://www.sobstvenik.com/
Балкански рекорд за „Най-много хора правещи заедно Български мартеници за 5 минути“ http://www.babamartaworld.com/

admin

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Публикации: 265
    • Профил
    • Балкански рекорд за „Най-много хора правещи заедно Български мартеници за 5 минути“
Re: Проф. Кръстьо Петков КАЗА
« Отговор #2 -: 22 Юни, 2010, 19:11:55 »
Проф. Кръстьо Петков :
 Избухва опасна война между банки и клиенти! 

18 юни 2010,
Мария Друмева

У нас масово не се спазва европейската директива 48 за правата на потребителите на банкови услуги
Докато стотици хиляди българи гладуват, гърчат се от кризата и не могат да си изплащат кредитите, банките трупат космически печалби. Нещо повече – Уникредит Булбанк раздаде 195 млн. лв. на акционерите си. Корпоративна търговска банка раздаде 30 млн. лв дивиденти - половината от финансовия й резултат за миналата година, Райфайзенбанк-България раздаде под формата на дивиденти също половината си печалба - 25.42 млн. лв. Докато трупат свръхпечалби, банкерите покачват и лихвите по кредитите, което породи ожесточен конфликт между банките и техните клиентите. За това как този конфликт прераства в опасна война, разговаряме с проф. Кръстьо Петков.

- Проф. Петков, що за война е това?

- Това е странна война. В нея няма човешки жертви и кръвопролития, но се понасят материални загуби и парични щети. Дотук губещите са кредитополучателите, а печелившите са: самите банки /от нереално високи лихвени проценти по кредитите/ и частните съдии-изпълнители /чиито джобове се пълнят от исковете срещу „неизправни” длъжници/.

Само от държавата, по-точно от правителството, зависи, дали конфликтът ще се превърне в открит сблъсък. Навлизаме в решаващата фаза на тази битка. Ще си послужа с метафора, за да вдъхна кураж на потърпевшите банкови клиенти. Очаквам, че подобно на историческото сражение при Ватерло, обединените сили на граждани, независими експерти и национално отговорни медии ще принудят банковите Наполеони да прекратят своята колониална агресия в България.

- Кои са двата лагера в тази „война” , кой напада и кой се отбранява?

- Пряко засегнатите и силно мотивирани участници в конфликта са ясни: от една страна, са търговските банки, от другата, са клиентите - кредитополучатели. Доскоро се смяташе, че пострадалите от едностранните промени в договорите за обслужване на кредити са няколко хиляди, т.е. проблемът е дребен и периферен. Не е така - вижте данните за кредитите, по които е спряно обслужването повече от 90 дни. Такива са 7,8% от отпуснатите кредити. При над 12 милиона броя раздадени кредити е ясно, че

в беда са изпаднали стотици хиляди българи!

Този факт би трябвало да разтревожи БНБ и правителството. Не ми е известно обаче да е направена някаква сериозна стъпка от страна на държавата в подкрепа на изпадналите в несъстоятелност български граждани. Точно обратното - внесоха се промени в Закона за потребителските кредити, които са в пряка услуга на банките-кредитори.
Нашата идея е друга – на базата на финансови източници, осигурени от държавата, да се създаде национална, високо конкурентна търговска банка, която да се насочи главно към българския перспективен бизнес. Тя не трябва да дели бизнеса и домакинствата по браншов признак. Целевите групи - кредитополучатели следва да са главно самозаети , средни и дребни фирми, които биха се ангажирали с проекти в областта на зелената икономика, зелената енергия, с международни проекти, които изискват съфинансиране.

- Как биха погледнали на тези предложения банкерите у нас?

- Те да не би да са господари на тази страна! Всеки си преследва интереса! Те управляват чужди банки - да ги управляват добре и да получават високи заплати и бонуси. Българите не разполагат с контролен пакет върху банковия сектор - защо да не го придобият! И изобщо, какво лошо има в една промяна - наред с вече съществуващите банки, част от които според Любомир Христов са се превърнали в казина, да се открият банки, работещи по европейски стандарти. Защото сега стандартите са двойни: ако работиш с банката-майка, обслужват те като европеец; ако си клиент на българския клон, третират те като абориген?!

Има и още един момент: в България масово не се спазва Директива 48/ЕО на ЕП и ЕС от април 2008 г., която гарантира правата на потребителите на банкови услуги. Какво ще кажат по този въпрос господата топбанкери и техните застъпници, които през ден в медиите ни преподават уроци по свободна пазарна икономика? И защо си траят БНБ, другите държавни институции, както и сдруженията на потребителите при очевидните нарушения на европейските правни норми при договарянето на кредитите? Тук е същността на спора, а не дали има право българската държава или браншови съюз да създаде своя банка или небанков инвестиционен фонд. Това е въпрос на нашия национален суверенитет. Нито повече, нито по-малко!

- Кой и как ни колонизира?

- Българската държава се е предала сама, предала е интересите на своите граждани. Вината е на няколко поредни правителства, но инициативата е на Иван Костов и неговия екип. Какво излиза? У нас не са нахлули окупатори и грабители - ние сами сме ги поканили. Когато държавният двор е разграден, всеки пришълец прави каквото си поиска – влиза, открива лихварска институция, събира спестените пари, изнася солидни печалби.

Кой е двигателят на този супер печеливш бизнес? Парите на българите - на домакинства, фирми, държавни предприятия. Да се обърнем към езика на цифрите - в България днес има около 37 милиарда лева депозити, което е около 60% от БВП. По-голямата част от влоговете /25 милиарда лева/ е осигурена от българските домакинства. Представяте ли си какъв огромен ресурс е това, което е предоставено за управление и пазене, но и за раздаване от страна на банките чрез кредитни операции. Днес те отказват да го правят по нормалния европейски начин. Позовават се на рисковете в българската икономика, но забравят, че тъкмо тази рискова икономика е източникът на нарастващия депозитен ресурс в годините на кризата.

- А как действат немските и френски банки?

- Факт е, че финансово-валутният крах на Гърция засегна най-вече интересите на крупни банки във Франция и Германия. Те са най-големите притежатели на дългови инструменти за Гърция. Затова оказаха комбиниран групов натиск върху своите национални правителства да се намесят /чрез механизмите на еврозоната, и отделно от МВФ, нова координирана акция/ по начин, който гарантира техните вземания. Онези 110 милиарда евро, които отпусна Клубът на богатите в ЕС, не отиват докрай и пряко за гръцката икономика и гръцките банки. Рано или късно ще стане ясно, че аргументът за взаимната обвързаност и демонстрираната солидарност на държавите в еврозоната е верен, но стои на втори план.

- Банковият сектор ли управлява България!

- В прекия политически смисъл-не! Банкерите не ги избират и не са отговорни пред електората. Но стара максима е, че който държи парите, той властва /поне в своя периметър на интереси/. Ако не съм прав, опровергайте ме. Вижте какво стана със закона за потребителските кредити. Каквито промени поръчаха банкерите, такива им сервираха. Сега научаваме за още една подмолна промяна в ГПК /Глава 37, чл. 417, ал. 2/: достатъчно е банката да се позове на неизплатени задължения по кредита, и съдята изпълнител автоматично санкционира „нарушителя”, без той да има гарантирано право на защита. Така банките ги приравниха с държавата и общините, що се отнася за събиране на вземанията.

- Кой ще спечели войната с банковия октопод, проф. Петков?

- Ще спечелят обединените българи! Говоря за икономически обединени и солидарни българи. Вече виждам признаци на това. Няма как да се спрат публичните дискусии, активността на медиите, мрежата във Фейсбук по темата за кредитите, лихвите, таксите и измамите. Показателно е ,че през няколко дни банкери, техни политически лобисти и платени експерти излизат да се оправдават, да се защитават по медиите. А понякога - да говорят откровени глупости в телевизионни дискусии. Както стана наскоро с препоръката на трима известни финансисти / Хърсев, Хампарцумян, Каролев – б.а./българите да живеят, работят и печелят, прилагайки закона за джунглата...



Мария ДРУМЕВА
Да си собственик не е само притежаване, а грижа и мъка.
http://www.sobstvenik.com/
Балкански рекорд за „Най-много хора правещи заедно Български мартеници за 5 минути“ http://www.babamartaworld.com/